Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Наистина не е трябвало да… — поде девойката.

— Не говори глупости. Зная цялата история. Не съм сигурна дали вярвам изцяло…

— Хей! — обади се Айви.

— … но и със сигурност не вярвам на всичко, казвано от Съглашението — продължи Сандра. — Не зная дали сте Избраните или група предатели, но сторихте нещо за мен, което дори и Съглашенската армия не би направила. За това ви дължах да изслушам историята ви. Както и гореща гозба.

Действително беше гореща — и беше вкусна. На масата имаше неща от сорта на хляб, вино, чаши и чинии. Неща, за които Миранда бе забравила, че трябва да съпътстват храненето. Яде с удоволствие, наслаждавайки се на вкуса. Може би това щеше да е последното истинско хранене за дълъг период от време. Същевременно двете със Сандра разговаряха.

— Работите… с Червената сянка — рече домакинята.

— Така е — призна Миранда.

— Значи сте престъпници — мрачно каза тя.

— Правим, каквото е нужно да се направи. Ако заради това сме престъпници, така да бъде — отговори магьосницата.

— Но той е убиец. Макар да те познавам съвсем отскоро, не мога да си представя, че по своя воля би се съюзила с него.

— Не мога да говоря относно нещата, които е вършил в миналото, но сега е отдаден на делото — обясни Миранда.

Сандра се взря в нея, обмисляйки отговора. Миранда погълна и последната хапка от коблера, който бе привлякъл Айви тук. Вкусването на подобна божествена смес я караше да се чувства като осъден, получил последната си дажба.

— Къде ще идете сега? — попита стопанката на дома.

— Имам още… трима приятели, с които трябва да се събера — отвърна Миранда, в чийто ум изникна Дийкън. — Ще ги открия.

— Не мога да повярвам, че казвам това… но ти желая успех. Надявам се, че ще откриеш решение, което ще спести на земята ни още кръв — и че ще го откриеш бързо. Северът се нуждае от хора като теб. Състрадателна си. Ти си водител. А земята страда — каза Сандра.

— Ще сторя всичко по силите си — рече магьосницата, като се надигаше.

Сандра също се изправи.

— Преди да тръгнеш, поне вземи едно наметало — настоя тя.

Отиде до куката, от която висеше въпросното. Почисти го, с което вдигна облак прах във въздуха.

— Вече направи толкова много, не бих… — поде Миранда.

— Принадлежи на по-малкия ми брат. Отиде на фронта преди няколко месеца. Ако това означава, че при завръщането си няма да го намери, не мисля, че ще имам нещо против мъмренето му — искрено рече тя.

Миранда взе одеждата и двете се прегърнаха. Сандра се извърна към Айви.

— Сбогом, Айви. Много съжалявам за начина, по който се отнесох към теб — рече тя, разпервайки ръце.

Айви се хвърли отгоре й, обвивайки я в далеч по-ентусиазирана прегръдка, отколкото Сандра очакваше.

— Всичко е наред. Нямало е как да знаеш. Съжалявам, че те изплаших — рече игривото създание.

— Няма нищо — увери я Сандра.

Двете героини се отправиха към плевнята, следвани от стопанката. Когато стигнаха вратите, тя ги спря.

— Миранда — заговори домакинята. — Ако дойдат, ще им кажа, че сте били тук. Няма да пазя това в тайна.

— Стори онова, което смяташ за правилно. Това вършим и ние — отговори Миранда.

Сандра отвори. Мин се изправи, изпълвайки погледа си с вълнение и облекчение при вида на двете си спътнички. Миранда я почеса по главата. В отговор драконът облиза бузата й с грапавия си език. Хвърли бегъл взор към Сандра, последван от изражение, което моментално показа на стопанката, че е трябвало да донесе друга торба с картофи. Айви се покатери на врата на Мин.

— Убедена ли си, че искаш да стоиш там? Отново ще летим — предупреди Миранда.

— Ще си затворя очите. Не искам да съм заспала, ако нещо се случи — отвърна Айви, вкопчвайки се здраво.

Магьосницата се покатери на свой ред, настанявайки се зад Айви. Сандра отстъпи встрани и разтвори широко вратите. След няколко мощни крачки и един могъщ скок героите вече се носеха сред ясния нощен въздух. След миг огромната форма се превърна в тихото приплясване на ципести криле. Сетне и това престана да се чува.

Сандра бавно се отправи към къщата. За пръв път от месеци се бе отървала от обвилата я тъга. За пръв път от години чувстваше нещо друго… Надежда.

Айви стискаше толкова силно, че дори Мин усети през люспите. Трепереше, а дъхът й влизаше на резки, ужасени просъсквания, за да бъде издишан под формата на хленч. На няколко пъти синята аура се мъчеше да проблесне, но малтропът успяваше да потисне страха.