Джоузеф Лало - Битката при Верил

Думите й изразяваха страст, на каквато Сандра не бе смятала зверовете от вида й за способни. Осмели се отново да надникне в животинските очи и откри, че са ярки и дружелюбни. Но това не означаваше нищо. Щом бе успяла да оцелее толкова дълго, значи владееше множество трикове, с които да приспива бдителността на хората. Детинската жизнерадостност бе само преструвка. Нямаше да позволи да бъде заблудена от този звяр. Докато очите се взираха въпросително в нейните, Сандра усети зараждането на нервност, причинена от задълбочаващото се мълчание.

— Какво точно търсеше? — попита тя, желаейки да прекъсне тишината.

— Ами… — поде Айви, внезапно проявявайки интерес към пода. — Осъзнавам, че ни предложи исканото, само защото те беше страх, но… Трябва ми нещо за хапване. Всъщност много.

Стоеше засрамено, опъвайки пръсти зад гърба си. Срамуваше се, че бе изплашила така жената. Знаеше колко ужасен може да бъде страхът и именно от това произтичаше срамът й.

— Коблерът не те е заситил? — отвърна Сандра с тон, в който се долавяше известно обвинение.

— О, беше превъзходен! Но дори и ако си склонна да ни дадеш другия, той е за приятелката ми. Тя още не го е опитала. Обаче храната не е и за мен — обясни Айви. — За Мин е.

— Мин? Мислех, че тя се казва Миранда — каза жената, поглеждайки към прокламацията, за да направи справка.

— Моля? А, не, не — отговори Айви с усмивка, поклащайки глава. — Не, Мин е още навън. Тя е драконът в плевнята ти.

Сандра рязко си пое дъх и го задържа. Нямаше начин да е казала това. Никой не би изрекъл подобно нещо по такъв безгрижен начин.

— Д-дракон?! — съумя да промълви стопанката.

— Мхм — кимна Айви. — Сигурно е по-гладна и от мен, защото летя дотук. Тук има само едно нещо, което тя би могла да яде, а то е сред любимите й неща.

Лицето на Сандра побледня. Всеки знаеше с какво се хранят драконите. Затова съществуваха почти толкова истории, колкото и за малтропи. Високи кули. Дълбоки пещери. Винаги с дракон. Винаги очакващ жертва, която да засити глада му. Преглътна мъчително.

— М-моля… — поде тя.

— Не мисля, че искам много — рече Айви, страхувайки се да не получи отказ. — Миранда помага на баща ти. Това е най-малкото, с което би могла да се отплатиш.

— Аз…

— Ще отнеме само минутка. Можем да излезем и двете — предложи създанието, оживявайки се при мисъл, която несъмнено щеше да наклони везните на убеждението в нейна полза. — Ти ще я нахраниш!

Сандра отново се опита да преглътне, но устата й бе пресъхнала. Бавно се отдръпваше назад.

— Трябва да има и друг начин… — дрезгаво промълви тя.

— Но с Мин винаги е по-лесно да се спогодиш, ако лично й дадеш лакомство. Уверена съм, че ще те хареса, след като вкуси — отчаяно рече Айви.

— Убедена съм в това — прошепна Сандра.

— Значи е решено. Къде държиш картофите? — с облекчение попита малтропът.

— Но… Картофите? — рече стопанката, толкова объркана, че едва не изгуби равновесие.

— Внимавай. Да, картофи. Ти какво мислеше, че имам предвид? Зеле?

— Но драконите не ядат картофи — възрази Сандра, забравила за миг каква бе алтернативата.

— Може би не повсеместно, но Мин ги обожава. Не може да им се насити. Хайде, трябва да имаш купища чували. Тя няма да е на себе си от радост — изчурулика Айви, сияейки, и буквално, при мисълта за реакцията на дракона.

Очите на Сандра се разшириха и тя отстъпи назад от бледата, но ясно доловима златна светлина. И магьосничество? Какво беше това създание, говорещо такива лудости?

Айви разпозна страха в очите й и бързо разбра какво го причиняваше. Възвърналият се срам бързо прогони радостта, а с нея и сиянието.

— Мога да обясня! Не беше нищо опасно! Ох… всичко обърквам — рече Айви с насълзени очи.

Стисна зъби и прогони сълзите, разсеяно потърквайки китки.

— Виж… имаш ли нещо, с което да махна това? — попита Айви. — Краищата им са много остри, а и леко горят. Смятам, че ако се отърва от тях, ще мога да мисля по-ясно. Може би тогава ще спра да оплесквам всичко.

Погледът на Сандра се премести върху кристалните окови. Китките под тях бяха зле раздрани, бялата козина бе обагрена с кръв. Глезените също бяха пристегнати с подобни окови, такава имаше и на врата. Айви разтриваше особено зачервена част от ръката си и потръпваше. Сандра неволно изпита съжаление.

— Защо ги носиш? — попита тя.

— Попитай армията. Те ги сложиха там — навъсено отвърна Айви.

— В такъв случай смятам, че трябва да останат — отвърна Сандра, смаяна колко жестока се почувства заради изреченото.