Джоузеф Лало - Битката при Верил

Накрая една от вратите поддаде. Блъвна застоял, смрадлив въздух, последван от задушлива прах. Когато облакът се уталожи, разкрилата се гледка бе покъртителна. Мъртвите. Стотици от тях, някои загинали преди повече от стотина години. Студеният, сух въздух ги бе превърнал в кости с опъната по тях кожа, но пак съумяваха да пристъпват напред. Повечето все още носеха някакви парчета от бронята, в която бяха намерили смъртта си. Носове и уши, ако все още бяха останали, висяха с поклащане от черепите, а очите отдавна бяха изгнили. Ала по някакъв начин всеки мъртвец усещаше натрапниците и влачеше нозе към тях.

— Богове… — промълви Миранда.

— Боговете нямат нищо общо с това сквернение — процеди Етер.

Мигновено се стрелна към препъващия се легион. Пламваха лесно, сведени от времето до чуплива прахан. Етер продължи полета си и в криптата. Със струя горещ въздух, смесения рев на хиляда нечестиви писъка и лумването на хиляда пламъка, всички намиращи се вътре трупове припламнаха.

Миранда си припомни малкото, което знаеше за огнената магия, приготвяйки се да го насочи към следващата врата, която се пръскаше, но от сиянието на създаденото от Етер огнище продължаваха да изникват силуети. И подпалени, немъртвите продължиха. Дори и когато плътта бе изцяло окапала от костите им, скелетите не спряха вървежа си. Втора, а сетне и трета врата се срутиха, избълвайки още стотици немъртви. А още не бяха успели да унищожат дори един.

— Дийкън. Знаеш ли нещо за това? Немъртвите? Можеш ли да развалиш магията? — викна Миранда.

— Малцина некромансъри имаше в Ентуел. Ще опитам каквото зная — отвърна младежът.

Повдигна кристала си и промърмори няколко думи, протягайки фокусиращия си камък напред с изричането на последното слово. Нишка светлина се стрелна от него. Когато докосна горящите мъртъвци, доближили се на опасно разстояние, те се строполиха на земята. Сякаш нещото, вдъхвало им живот, бе внезапно отнето, оставяйки ги да се сринат в купчинка кости. Усмивка и искрица надежда проблеснаха върху лицето на Дийкън, докато се подготвяше да използва повторно магията, но със същата внезапност, с която бяха сразени, шестте скелета се надигнаха отново.

— По дяволите! Нещо подхранва проклятието. Не е нужно да си гений, за да определиш какво — рече той, хвърляйки поглед към сияещите кристали по покривите. — Няма причина да смятаме, че тази им магия е различна от останалите. Прекъснем ли източника, елиминираме заклинанието.

— Значи трябва да разрушим кристалите — каза Миранда.

Това бе всичко, което Лейн се нуждаеше да чуе.

— Пазете Айви — заръча той, хвърляйки се в действие.

Тутакси движенията му станаха неразличими за простото око.

Без да си прави труда да отбягва сгъстяващата се орда немъртви, острието му ги разсичаше като суха тръстика, разчистило път, който бързо се затвори подире му.

— Айви, стой край нас — каза Миранда, поглеждайки назад, за да се убеди, че спътничката им е в безопасност. Но нея я нямаше.

Девойката отново извърна глава и видя Айви да се втурва след Лейн. Беше ли уплашена? Беше ужасена.

Страхът не спря да прогаря ума й, докато не започна да й се струва, че тече през самите й вени. Съпровождащата я аура бе ослепяваща. Никога не бе осъзнавала промяната в такава степен, не се бе потапяла в нея толкова дълбоко, без да изгуби себе си, но не можеше да допусне това. Приятелите й се нуждаеха от нея. Не някакво безмозъчно чудовище. Не някакво хленчещо момиченце. Нуждаеха се от нея . Когато достигна първото от скверненията, които някога са били хора, Айви замахна с оръжието си. Далечни спомени — нейни, а същевременно не принадлежащи ней — напътстваха тялото. Дръж оръжието така. Стъпи по този начин. Тренировки, някакъв остатък от това, което наставниците й бяха наливали в ума й. Мускулите й работеха сами. Острието разсичаше мощно и уверено. Главата на един от труповете се търкулна.

Дълбоко в ума си усещаше нещо да я окуражава. Нещо я подтикваше да продължи. Нов замах. Пореден. Още от създанията падат. Усети как нещо се усилва. Желанието да срази всички тези врагове растеше като глад, който настояваше да бъде утолен. Още от олюляващите се тела се приближиха към нея, но тя продължаваше да нанася удари с меча. Страхът се стопяваше. Както и всичко останало. С всеки замах усещаше как желанието се усилва. Превръщаше се в нужда.

Предните редици на ордата вече достигаха Миранда. Посятият сред тях огън от Етер се бе разпрострял, което само увеличаваше заплашителността им. Айви вече бе потънала дълбоко сред редовете им, обзета от някаква невиждана досега ярост, която не й позволяваше да забележи, че враговете й бяха безкрайни. А междувременно пламъците продължаваха да скачат от труп на труп, приближавайки се до нея. Мечът нямаше да й помогне, ако бъде заобиколена от огън.