Джоузеф Лало - Битката при Верил

Погледът му се премести към покрива на следващата крипта, сетне към претъпканата земя отдолу. Нямаше друг избор. Пъхна оръжието в ножницата, срита един досаждащ с близостта си мъртвец и скочи. Сблъска се със средата на стената на следващата постройка, успявайки да се вкопчи в нея в последния момент. Бързо се закатери нагоре, следван от вълна трупове, която вече променяше посоката си.

Айвиният бяс бе започнал да взема своето. Острите, костеливи пръсти и счупените зъби на ратниците, които бе посичала, бяха досегнали плътта й повече от веднъж, но тя обръщаше все по-малко внимание. Мисълта за собствената й безопасност бе прокудена настрана от желанието да срази немъртвите. Когато вихреното острие на Дийкън профуча край нея, елиминирайки най-близките заплахи, женският малтроп се зае да сече на късчета все още потръпващите им останки. На всяка цена трябваше да впие оръжието си във врага.

Миранда и Дийкън й викнаха да спре, но гласовете им сякаш долитаха отдалеч. Когато се приближиха, тя се извърна към тях. Умът й ги разпозна като приятели, но лудостта видя в тях нещо друго. Не го знаеше, но усещаното от нея сега бе същата програма, която движеше и близниците, наложена й, докато се бе намирала в ръцете на д’кароните. Сега тя налагаше магьосниците да опитат острието й. Айви се хвърли към тях. По средата на втурването, смътната реализация, че напада приятели, най-сетне си проби път до съзнанието й. Успя да спре оръжието на косъм от Миранда и се отдръпна, изпускайки го. Дийкън се нагърби изцяло със задачата да удържа вълните отказващи да умрат войници, докато девойката се зае да оглежда Айви.

— Какво беше това? Добре ли си? — попита момичето, търсейки наранявания и бързо изцелявайки намерените.

— Не… не можех да го контролирам. Проклетите наставници… Мисля, че така са ме научили да се бия — рече Айви. — Не ми харесва.

— Сега владееш ли се?

Айви закима енергично.

— Добре. Искам да ме последваш. В тази долина трябва да има някакво място, което немъртвите да не могат да достигнат. Щом се озовеш там, искам да останеш, докато се погрижим за… — обясни Миранда.

— Не! Аз съм една от вас. Част съм от групата. Ще помагам — настоя Айви.

Един от живите трупове замахна към Дийкън, раздирайки ръката му. Нямаше време за спорове.

— Добре. Вземи меча, трябва да… — отстъпи девойката.

— Не! Не се харесвам с меч в ръка. Просто ми кажи какво трябва да направя.

— Виждаш ли онези кристали? Трябва да строшим всичките — посочи момичето.

Айви погледна към покривите, сетне към полето олюляващи се ратници. Дузина страхове си оспорваха привилегията за ума й, но тя ги прогони и се стрелна напред. Моментално я заляха инстинкти, но те бяха по-познати, посрещнати с радост. Стъпките й придобиха грация и ритъм. Мяташе се и се извърташе, промъквайки се през най-дребните пролуки в редиците на враговете. Гъстотата на ратниците ставаше все по-голяма, а маневрите й — все по-акробатични. Премятания, кълба и претъркулвания най-сетне я отведоха до основата на една от криптите.

С бързина и прецизност, които дори надминаваха тези на Лейн, тя се стрелна до покрива. Тук грациозността й изчезна, тъй като с голи ръце започна да удря по каменните основи, приютили кристалите. Макар лишени от финеса на изкачването й, действията пак бяха ефективни, тъй като привидно слабите удари сломиха камъка.

През няколко сгради от нея Етер най-сетне бе приключила изморителното си изкачване. Доближавайки се към кристала, тя му нанесе мощен удар с опакото на ръката си, пръсвайки го веднага, но това я накара да се олюлее. По крайника й плъзна остра болка. Бе дело на кристала. Защитаващата го магия не я притесняваше, но проклетият камък лакомо бе засмукал силата й, когато го докосна. Гневно се обърна към следващата каменна поставка и внимателно се приближи към нея. Един от немъртвите се изкачи на покрива. Метаморфът сграбчи прогнилото същество и го хвърли към камъка, унищожавайки немъртвия и събаряйки кристала с един удар. Съумя да се справи с оставащите три трупа и три кристала по същия начин. Когато работата й върху този покрив приключи, Етер пристъпи до ръба и скочи, докарвайки доста незавиден край на струпалите се отдолу.

Същевременно оръжието на Дийкън се нуждаеше от все повече време, за да разсече сгъстяващите се орди трупове. А още не бяха достигнали някоя крипта.

— Това не върши работа. Трябва да им попречим да излизат. Погрижи се да залостиш все още неотворените врати. Аз ще се погрижа за мъртъвците, които вече са излезли — заяви Миранда.