Джоузеф Лало - Битката при Верил

— А на мен какво ще предложиш, злодею? Нямам мотивация, само цел, която е да отърва света от теб и онези като теб — намеси се Етер.

— А, да. Защитницата. Създадена от зората на времето с една-едничка цел — да брани света си. И ако успееш? Тогава какво? Ако бъдем необратимо сразени, няма да ти остане нищо. Цяла вечност от кухо, безсмислено съществуване. Можеш да бъдеш много повече. Този свят не е първият, който сме потърсили. Няма да бъде и последният. Докато пронизваме воала, носейки се от реалност в реалност, би могла да получиш нова цел. Би могла да бъдеш завоевател. Или, ако настояваш на закрилата, защо да се ограничаваш само до един свят? Присъедини се към нас — и когато този свят стане наш, ще можеш отново да го защитаваш — както и хиляди други. Вие не сте единствените ни врагове. С нас ще имаш цяла вечност смисъл пред себе си — предложи генералът.

— Няма значение какво предлагаш. Съдбата не е толкова крехка, че да позволи героите на този свят да бъдат покварени — заяви Дийкън. — Белегът ще повали всеки божествен воин, който изневери на каузата.

Багу насочи погледа си към младия магьосник.

— Ученият на групата. Чуй ме, човеко. Не играем тази игра от вчера. Запознати сме из основи с правилата, много по-подробно, отколкото вие някога ще бъдете. Познанието ни в еднаква степен се простира и до изключенията им. Напълно по силата ни е да осигурим безопасно приемане в редиците ни. Правено е и преди.

— И какво ще сториш, ако откажем? Ще ни убиеш? Тук има само четирима Избрани. Докато петимата от нас не бъдат събрани, дори и да ни убиеш, това само ще забави нещата. Нови Избрани ще се издигнат. Страх те е от нас. Затова си дошъл да ни убеждаваш. Толкова те е страх, че дори не си посмял да дойдеш лично — каза Миранда, разчитайки, че генералът още не знае това, което бе известно на нея — Свръхсъсредоточието вече бе настъпило.

— Страх! Незначително създание! Как се осмеляваш изобщо да помислиш, че си в състояние да породиш у мен нещо различно от презрение ? Виждал съм поражението на хиляди далеч по-могъщи от теб. Ти си нищо! — беснееше Багу, преди да добави с изпепеляващ тон. — А що се отнася до убиването… Истина е, че засега ни трябвате живи… но животът може да бъде далеч по-широко понятие, отколкото предполагате…

Образът му изчезна. Рязко и внезапно, чудовището се издигна във въздуха. Учудващо, драгойлът не се хвърли веднага към тях. Издигна великанското си туловище в небето, виейки се все по-високо и по-високо, докато накрая не изчезна сред споделящите цвета му облаци. Където преди секунди несъмнено щеше да избухне чудовищна битка, сега цареше неземна тишина. Единствено все още отвореното сандъче свидетелстваше за случилото се току-що. Миранда предпазливо го доближи.

— Внимавай! — посъветва я Айви.

Приготвила жезъла си, девойката надникна. В ковчежето имаше няколко кристала, които лежаха безжизнени. Освен тях, вътре се намираха и няколко златни украшения. Две метални пластини със странна форма, ръкавица и диадема. Девойката се приведе. Изглеждаха й познати. По-точно ръкавицата. Канеше се да я повдигне, когато предупредителният вик на Дийкън я сепна.

— Магиите се разбуждат! — провикна се той.

Миранда повдигна глава. Един след друг, кристалите върху покривите засилваха. Само за няколко секунди бледото сияние на затулената от облаците луна бе заменено от бледосинята светлина на скъпоценните камъни.

— Чухте ли това? — ахна Айви, а Лейн се извърна към източника на звука, останал нечут от останалите.

Миг по-късно се разнесе отново, този път по-силно. Далечен тътен, наподобяващ свлачище едри камъни.

— Не може да бъде. Не биха го сторили — изрече Дийкън с приглушен глас.

Неравномерното боботене започна да се усилва, примесвайки се с трептенето на постройките. Някои от вратите затракаха, отчупвайки обгърналия ги лед, напирайки срещу натрупалия се в основите им сняг. Последваха и други врати. Скоро какофонията на безчетни порти, заплашващи да се отскубнат от пантите си, стана оглушителна.

Лейн бе заел решителна поза. Бе дошъл тук да разрушава, да отнеме онова, което д’кароните се опитваха да скрият. Да ги накаже. Дишането на Айви се ускоряваше, героичният до този момент контрол върху емоциите й бе започнал да се изплъзва. Докато отстъпваше назад към каретата, единственото подобие на закрила в цялата изпълнена с хаос долина, тя се препъна в останките на убития войник. На колана му висеше меч. Айви пролази, взе оръжието и го стисна с треперещи пръсти.