Джоузеф Лало - Битката при Верил

Още една вечност мина и накрая тунелът свърши, извеждайки групата в долина. Планините се извисяваха край тях. Обширни кръгли платформи бяха издълбани като стъпала около неравното дъно, предоставяйки равно място за еднотипните постройки, издигнати на неизменно идентични места. Всяка от тях представляваше голяма сграда без прозорци и само с една врата. Изградени от камък, издигащи се на няколко етажа, с наклонен покрив. На върха се издигаше кристал от типа, придружаващ всяко д’каронско дело. В четирите ъгъла на покрива също имаше по един.

Сградите бяха десетки, може би наброяваха стотина, подредени в кръгове. Само дъното на долината и отвеждащият до него път бяха незастроени. В средата на пролома се издигаше широка каменна платформа, почерняла от гъста и втвърдена мръсотия. Въпреки главозамайващото архитектурно присъствие, изглежда Дийкъновият превод не сгреши относно охраняването. Не се виждаше жива душа.

Приключенците се скриха в една ниша край изхода и зачакаха. Опитаха се да пазят тишина, но скоро стана ясно, че просмукващата се в тунела воня се излъчва от това място. Въздухът бе натежал от миризмата на леш. Миранда успя да потисне гаденето, но с цената на огромни усилия. Изпита жал към Лейн и Айви. Чувствителните им носове несъмнено увеличаваха мъките. Конете също видимо не се чувстваха добре. Единствено Етер оставаше незасегната, несъмнено благодарение на склонността си да изменя сетивата по свой вкус.

Звукът на чаткащи копита ставаше все по-силен, докато накрая преследвачите излязоха от тунела. Появи се превозно средство, до болка познато на Миранда — проклетата черна каруца. Бе се возила в такава и преди, в качеството си на затворник на Съглашенската армия. Липсата на прозорци правеше невъзможно идентифицирането на возения вътре. Два коня теглеха каретата, насочвани от кочияш.

Миранда чу нещо да издрънчава на земята. Обръщайки се, видя, че Лейн бе откачил меча си. Мълниеносно се стрелна към каретата. Хвърли се върху кочияша, откъсна го от капрата и го запрати на земята. Когато отвори уста, разкривайки жестоки редици зъби, девойката се извърна, закривайки очите на Айви.

Няколко мига по-късно Лейн отново се намираше край тях, изцапал козината около устата си с познато черно петно. Тялото на кочияша — несъмнено близник, потрепваше върху земята, а изпод забралото му се стичаше кръв. Обичайно тези гаври с човечността се разлагаха на прах, когато бъдеха убити. Очевидно Лейн го бе оставил жив, за да се мъчи.

— Той защо не използва меча си? — поинтересува се Айви, докато се отправяха след асасина към каретата.

— Не съм сигурна, че искам да зная — отговори Миранда.

Близникът най-сетне се срони на прах. Миранда скочи от седлото и изтича към вратите на каретата. Отключи и отвори, само за да отскочи ужасена.

— Какво? О… — рече женският малтроп, извръщайки се.

Каретата бе пълна с войници. Бяха струпани като дърва за огрев — войници със сини брони от север и червени брони от юг.

Миранда затвори вратите. Бе чувала подобни истории — че мъртвите били прибирани от бойното поле. Разполагаше с изобилие от спомени за нечии погребения в множеството села, през които бе минавала след разрушаването на Кенвард. Рядко биваха придружени с труп. Смяташе се, че няма кой да връща мъртвите при близките им, но имаше и такива, които казваха, че черните карети събирали мъртъвците от фронта.

— Какво е това място? — попита девойката.

— Ако съм разбрал правилно, картата го обявява за „Последна резерва“ — рече Дийкън.

— Какво означава това? Тук няма никого. Защо им е да отвеждат мъртвите тук? — поинтересува се тя.

— Може би резервите са в тези сгради — предположи сивият маг.

— Повярвай, ние сме единственото живо нещо наоколо — изкашля Айви.

— Усещаш ли някаква магия? — запита Миранда.

Дийкън стисна кристала си и бавно огледа околността.

— Нищо активно — отвърна той. — Кристалите имат някаква сила, но не мога да определя точно какво… Чакай, има и още нещо.

Повдигна пръст към нощното небе. Миг по-късно на небосвода се очерта черен силует, разкъсал сивите облаци, към които Дийкън бе посочил. Заради големината си изглеждаше близо, но с всеки изминал миг прилеповидната форма ставаше все по-голяма. По времето, когато плющенето на крилете му можеше да бъде чуто, чудовището бе закрило ужасяващо голяма част от небето.

Беше драгойл — или поне на това създание дължеше най-близката си прилика. Бе поне три пъти по-голям от най-едрия подобен звяр и туловището му изглеждаше много по-масивно. Вратът бе по-къс и много по-як, същото се отнасяше и за краката. Опашката бе покрита с шипове, чиято големина се увеличаваше по дължината й. Главата му бе защитена по сходен начин, а наместо злокобната човка, обикновено характерна за тези създания, тук стърчеше назъбено острие. При вида на създанието, конете ужасено се стрелнаха в тунела.