Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Тук не ми харесва — прошепна Айви.

Видимо бе нервна, макар да липсваше синя аура — следователно или страхът не бе прекалено дълбок, или бе придобила известен самоконтрол върху себе си. Всяко едно от двете представляваше добър знак. Когато се поуспокои, забеляза, че Миранда стои сковано върху седлото — още от времето, когато се бе покатерила зад нея.

— Още ли си разстроена, Миранда? — плахо запита тя.

Девойката не отговори.

— Аз… аз ли съм сторила нещо? — продължи Айви.

— Айви, по-добре би било да яздиш с мен — предложи Дийкън.

— Но… Миранда, не зная какво съм направила, обаче трябва да е било много лошо. Не би се държала така, ако не беше. Има ли нещо, с което мога да ти помогна? — примоли се Избраната. — Ще сторя всичко.

Миранда си пое дълбок дъх и заговори. Въпреки огромното старание, гласът й трепереше.

— Отнася се до нещо, което се е случило преди много време. Можеш… — буцата в гърлото й я задави за миг. — Можеш ли да си спомниш нещо преди наставниците?

— Не мога. Опитвах. Не искам да мисля за това — каза Айви, стискайки очи и поклащайки глава.

— Айви… Трябва да опиташ отново. Не се мъчи да си спомниш нещо конкретно. Просто се опитай да се върнеш назад… и ми кажи какво виждаш.

— Добре. Заради теб ще го направя — отвърна тя, затваряйки отново очи.

В продължение на няколко минути мълча. Заговори на пресекулки, придружени от проблясвания на синя светлина.

— Спомням си… клетката… стоя вътре… имаше наставници… Толкова много… Помня, когато за пръв път отворих очи… Сякаш не бяха отваряни дълго време… Помня… че я видях… в клетката. Белият звяр. И кристалът. Онзи отвратителен кристал… толкова е неясно — промърмори Айви.

— Трябва да опиташ. Продължи — настоя Миранда.

— Просто чернота… много дълго… единствено моите мисли. Изплъзваха ми се… не можех да ги задържа… Чакай. Помня… фонтан. Чуха се три тръби… Помня стените. Град… много голям… моят дом. Те бяха там. Тогава… портите… толкова много войници…

Говорейки, Айви потъваше все по-дълбоко в ума си. Образите бяха поели контрол. Миранда слушаше описанията, които с всяка стъпка назад ставаха все по-познати. И с всяка стъпка назад съмнението в ума й изчезваше. По лицето й започнаха да се стичат сълзи.

Малкото момче се беше настанило удобно в стола си. В дясната си ръка стискаше дръжката на алебарда. Напуканият кристал, разположен в острието, проблясваше с пулсиращо сияние. Бе само в голяма стая, изпълнена с книги и карти. Върху личицето му бе изписано задоволство. На вратата се почука. Това бе игнорирано — по подобие на десетките предхождали го потропвания, ставащи все по-силни. Накрая вратата се отвори със замах.

— Настоявам да зная какво си мислиш, че правиш! — викна Тригора, нахлувайки в помещението.

Изящните й черти бяха скривени от гняв.

— Тихо — изрече то. — Усещаш ли?

— Какво? — нетърпеливо попита тя.

— Мъка. Сладка като лятно вино. Преди не можех да ги усещам. Момичето бе придобило опит в прикриването си. Но бе необходимо едва доловимо побутване, за да подпаля съзнанието й. Сега двете пламтят с потискано от десетилетия страдание. То звънти, ясно и силно. Великолепно. Това винаги носи успех. Старите рани се простират най-дълбоко.

— Къде са? — настоя да узнае Тригора.

— Казах да мълчиш! Това е момент, чиято сладост трябва да бъде оценена — отвърна детето, отпускайки глава назад и галейки плавно въздуха с пръсти, сякаш дирижира симфония.

— Спри да ми губиш времето! Кажи ми къде са и ме остави да си изпълня дълга!

То отвори очи с отегчена въздишка.

— В тунела, отправили са се към торището. След малко ще кажа на Багу. Убеден съм, че той ще изпрати посрещачи. Откри ли приятеля си, когото те помолих да издириш?

— Да. На прага на смъртта е — отговори Телоран, внезапно отвратена от словата си.

— Погрижи се да е достатъчно силен да стои на крака. Това е всичко, от което се нуждая. Колкото и да е забавно да наблюдавам неловкостта ви да се занимавате с дете, щом успея да използвам него като съд, ще приключим с пророчеството веднъж завинаги. Дотогава ме остави да се наслаждавам на плодовете на добре засетите семена — заяви то.

Сетне пак притвори очи и се върна в блаженото си състояние. Няколко мига Тригора стоя, наблюдавайки как Епидим се опива от мъката на намиращите се далеч герои. Бе очевидно, че с нищо нямаше да напредне тук. Обърна се и се отправи към тъмниците.

Тонът на Айви бе станал по-измъчен.