Джоузеф Лало - Битката при Верил

Дийкън продължаваше да се взира в прокламацията. Ставаше му все по-ясно. Рисунката на Айви не беше съвсем точна. Бе сходна с една от плановите скици, може би дори копирана. Какво означаваше това? Ако паметта не го лъжеше, и Миранда, и Лейн бяха прекарали известно време в плен на д’кароните, докато Етер не бе залавяна от тях. Ако Димънт е бил този, отговорен за оформянето на Айви в сегашния й вид и бе отделил от времето си, за да скицира и останалите, можеше ли това да означава, че…

Мислите му бяха прекъснати от Айви и Лейн, едновременно насочили вниманието си към началото на прохода. Не изглеждаха разтревожени, а по-скоро любопитни. Миг по-късно там се прокрадна масивният силует на сив вълк, увесил две торби около шията си. Стопявайки разстоянието, той започна да се променя. Когато то бе преодоляно съвсем, пред тях стоеше Етер, окачила торбите около врата си, наметнала гърба си със сива кожена одежда.

— Какво носиш? — попита Айви, лакомо сваляйки една от претъпканите до пръсване торби от рамото й.

— Сякаш има значение. Би омела всичко, което хвърля пред теб — отвърна Етер, поставяйки другата торба на земята.

— Плодове… и зеленчуци… пресни! — възкликна женският малтроп, изваждащ различни мостри от донесеното.

— А другата е пълна със сушено месо. Но как успя да намериш всичко това? — попита Дийкън.

— Необременена със смъртни, съм в състояние да прекосявам големи разстояния за много кратко време — отвърна метаморфът.

— Тези в средата са все още топли от слънцето — каза Айви, докато изваждаше голям и със сигурност тропически вид плод.

— Ако не греша, този сорт не се среща никъде из кралствата на Северното съглашение — рече Дийкън.

— Самохвалка — отбеляза лисаната. — Не си търчала дотук от мястото, където растат, под формата на вълк, нали? Бях права, наистина си летяла с тях във въздуха.

— Не бях видяна.

— Но се обзалагам, че плодовете са били — каза Айви.

Дийкън прихна.

— Какво има, човеко? И ти ли възнамеряваш да се подиграваш на превъзходството ми?

— Не… Само си представих клетника, който те е видял да профучаваш и се е опитал да убеди приятеля си, че е зърнал мигриращ кокосов орех — успя да се пребори с напиращия смях той, докато държеше въпросния плод.

— Смей се колкото искаш. Факт е, че дори Лейн не би могъл да предостави настоящите провизии за времето, за което аз го сторих.

— Време е — изрече асасинът, игнорирайки подмятанията.

Снабдената с припаси група отново пое на път. Миранда охотно се зае да опитва плодовете и зеленчуците. Айви и Лейн изглежда нямаха нищо против да карат единствено на месо, но дните, в които девойката бе принудена да разчита единствено на уловения от асасина дивеч, я бяха оставили с познато усещане на слабост. Никой от двамата човеци не бе опитвал подобни плодове, Айви също проявяваше любопитство. В крайна сметка торбата с меса остана недокосната, докато другият чувал бе изпразнен наполовина.

По времето, когато се нахраниха, приключенците вече бяха достигнали мястото, където пътят потъваше в планината. Още с навлизането в тунела стана ясно, че той не бе дело на Мирандините сънародници. Изглежда главното изискване за този проход бе да остане прав и равен. Нямаше никакви завои и никакви наклони, въпреки че изграждащият планината камък бе толкова масивен, че тунелът не се нуждаеше от подпори. Що се отнася до размера — беше малък. Достатъчно широк да побере три яздещи редом коня, достатъчно висок, за да пропусне карета. Разсипалите друма коловози продължаваха и тук, почти допирайки се до стените. Сякаш проходът бе проектиран по размерите на съответните коли, прекосяващи го тъй често.

Само след дузина крачки се възцари мрак. Миранда призова сияние от кристала си, Дийкън стори същото. Стените бяха гладки. Нямаше факли, нито поставки за тях. Очевидно пътят не беше построен с намерението да бъде осветяван. Пълната чернота наоколо, съчетана с ехтящите стъпки, извика у девойката неприятни спомени за пътуването до Ентуел. Сега, подобно на тогава, също не бе сигурна какво ще открие в края на пътя, но поне отсъстваше страхът от изгубване. Проходът бе само един.

Равната, добре поддържана настилка позволяваше далеч по-бързо придвижване от досегашното, но Лейн налагаше само малко по-бърз от нормално крачене ход, повел конете в тръс. Може би заради сигурността, която проходът предлагаше, а може би гладът му за мъст бе донякъде поомекотен. Въпреки това отворът зад тях се стопи бързо, оставяйки ги обгърнати от тъма. Айви, която вървеше пеш като Лейн и Етер, се примъкваше все по-близо до магьосниците и успокояващата светлина, която предлагаха. Накрая скочи на Мирандиния кон и уви ръце около кръста на приятелката си.