Джоузеф Лало - Битката при Верил

— … онзи отвратителен, отвратителен кристал… острието — продължи тя, стискайки гръдта си при последните думи. — Не. НЕ! ЗАЩО?

Започна да се бори срещу държащите я ръце.

— Отвори очи! — заповяда Миранда.

Очите на Айви се отвориха и рязко се застрелкаха наоколо. Вече не яздеха. Всички бяха спрели. Девойката я държеше за раменете, Дийкън бе приближил сияещия си кристал. Целият тунел бе окъпан в яркосиньо сияние, което утихна, когато Айви осъзна, че нищо не я заплашва. Зад Миранда, почти невидим в сенките, стоеше Лейн. Край него бе застанала Етер, вперила мрачен поглед.

— Те ме промушиха! В гърдите! Беше острие. Като онова, което Димънт използва срещу Етер, когато бяхме във форта му. И тогава беше той. Войниците избиха останалите. Майка ми, баща ми… мен! Той… той ме уби! Как е възможно да съм жива? Какво съм аз ? Какво са ми причинили ? — изрева тя през сълзи. — Защо ме накара да си спомня?!

Слабо заудря с юмруци по Миранда, която също плачеше. Не от насила вложена от Айви емоция — болката на девойката бе истинска. Потопени в същата мъка, двете се прегърнаха, телата им тресейки се от хлипанията.

— Имаше пламъци. Видях ги… Чувах пищенето… Само него чувах… Дори и когато умряха… — плачеше тя.

— Съжалявам. Не исках да го преживяваш отново — успя да промълви Миранда. — Просто трябваше да зная дали е истина. Трябваше да си припомниш коя си в действителност.

— Но… Аз не… Дори не помня името си… Или имената на родителите си… семейството… Помня само онзи ужасен ден… Също така помня… само за миг… как видях себе си, това аз — отстрани… сякаш беше друга… Не бях винаги каквото съм сега… Но не мога да си спомня какво съм била — съумя да изрече Айви между хлипанията.

Етер с отвращение наблюдаваше изливането на емоции. Дийкън отпусна ръка върху рамото на Миранда, предлагайки малкото утеха, която му бе по силите. Метаморфът се обърна към Лейн, който стоеше невъзмутим както винаги, вперил поглед в Айви.

— Е? Няма ли да поглезиш звяра? — изръмжа тя.

Лейн се извърна, насочвайки поглед към мрака зад тях. Размърда уши и се опита да напрегне слух над бавно затихващите хлипове на спътничките си. Не долови нищо, но усещаше, че нещо не е наред. Направи още няколко крачки в мрака. Етер го последва.

— Не си създаден за това, Лейн. Нито пък аз. Ние сме Избрани. Не сме създадени да забавляваме слабоумните. Първоначално бях изпълнена със задоволство от внезапната ти отдаденост на каузата ни, но бързо ми се изясни, че те е мотивирало не желанието да изпълниш ориста си, а отмъщението. Отмъщението е нищожно дело, Лейн. Пък и отмъщение за какво? За това, че на звяра му е отказано убежище?

— Не се нуждая от одобрението ти — простовато отвърна асасинът.

— Така и трябва. Зная, че се държах по начин, който бе… прекалено прям опит да насоча сърцето ти към това, към което би трябвало да се стреми. Осъзнавам, че подобно поведение бе неподобаващо и съвсем ненужно. Независимо дали го приемаш или не, ти си оригинален Избран, аз също. Ние двамата сме единствените същества, създадени по волята на боговете с изричната цел да отблъснат наплива на тъмнината, които са останали непокварени и цялостни. Привързаността ти към Айви е погрешна. Постепенно ще осъзнаеш това, както ще осъзнаеш, че може да има само една, която е достойна. Изисква се само време. Двамата с теб го притежаваме в изобилие. Така че ще изчакам проясняването на разсъдъка ти — заяви Етер.

Лейн бавно и демонстративно си пое дъх.

— Но ти давам един съвет.

— Какъв? — изръмжа той, изгубил търпение.

— Още преди откриването на този звяр вярвах, че няма повече Избрани. Фактът, че тя технически остава валиден Избран, говори, че някъде може да се крие и пети. Зная, че Миранда смята Свръхсъсредоточието за настъпило, че някъде вече срещано от нас същество е петият Избран. Това е нелепо. Обаче — ако съществува дори и частица вероятност това да е истина, изключително важно е и последният Избран да бъде открит. Дори и ако това означава, че онова… нещо ще заеме постоянно място сред нас. Когато жаждата ти за мъст бъде задоволена от разрушаването на безсмисления форт, предлагам да насочим всичките си усилия към търсенето на последния ни съюзник, докато не бъде доказано, че такъв не съществува.

Лейн не каза нищо и отново насочи вниманието си към мрака назад. Долавяше нещо, което не му се нравеше.

Дийкън безпомощно гледаше как двете му спътнички се огъват под тежестта на десетилетна мъка. Напразно се опитваше да ги утеши.