Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Не. На какво се дължи този внезапен интерес?

— Ами… Когато за пръв път дойде в Ентуел, беше ми трудно да си представя откъде идваш. Какво си оставила зад себе си. Като нищо би могла да си родена същия ден. Предполагам, е напълно нормално аз да не съм единственият мъж, който осъзнава какъв прекрасен човек си.

— Изобщо не беше нищо от сорта, Дийкън. Просто му помогнах да избяга от затвора — каза момичето, опитвайки се да успокои тревогите му.

— Разбирам… Но трябва да е имало и други. Имам предвид… — продължаваше той.

— Имах неколцина познати, но рядко за дълго. Докато бях с чичо, рядко стигах по-далеч от това да узная името на някое момче, а след смъртта му не съм се задържала на някое място достатъчно дълго, за да опозная някого. Ами ти?

— Никоя. Както съм ти казвал, познавах всички хора в Ентуел. Те са като голямо семейство. Мисълта за романтика изобщо не ме е спохождала.

— Наистина… Не съм си представяла, че ще имам подобен ефект върху някого — каза Миранда, като се изчерви.

— Е, аз… — поде Дийкън. — Не исках да те карам да се чувстваш неловко. Само…

Девойката поклати глава и се усмихна.

— Всичко е наред… Дийкън — каза тя, чертите на лицето й внезапно придобили сериозност. — Погледна ли обявлението?

— Не. Но бях любопитен. Има описания. Коректни ли са? — попита той, докато изваждаше плаката.

— Прочети и виж сам.

— Миранда. Доказана убийца и тресорска съчувственица. Притежава познания по мистичните изкуства, нарушаващи съглашенските закони. Виновна в измяна. Червената сянка. Прословут масов убиец, всеизвестен асасин. Опитен воин. Етер. Изключително могъщ мистик. Метаморф. Безразлична към живота на смъртните. IV. Изключително нестабилна. Артистичен гений. Ученичка на… Лусия Селесте. Това… това…?

— Майка ми — каза Миранда.

— Не може да е истина — увери я Дийкън.

— Не може ли? Останалото е истина — поне е истина сега. Знаем, че е била нещо различно, преди да са я променили. А ако е гений, значи е една от оригиналните Избрани. Очевидно искат да ни заловят. Няма причина да са възнамерявали нещо по-различно преди. Виж какво стана, когато намерихме Лейн и останалите. Разрушиха половината град в опит да ни заловят… а тя е била в Кенвард преди всички онези години. Тогава също са го сторили. Заради нея, Дийкън… — девойката се замъчи да изрече думите край заседналата в гърлото й буца. — За да се доберат до нея , са разрушили Кенвард !

Опита се да спре риданията си, но не успя да спре и сълзите.

— Миранда, моля те… Не си причинявай това! — помоли я Дийкън.

— Знаел е точно какво да каже. Изречението за майка ми. Никой няма да има полза от него. Никой от прочелите го няма да си спомни. Никой няма да знае, че е била в Кенвард. Но той е знаел, че аз ще видя — изрече тя с треперещ глас.

— Кой?

— Епидим. Беше в главата ми. Знаел е какво е нужно. Знаел е, че ще мога да свържа нещата, че само аз ще мога — просъска девойката. — Другите имена. Онези от книгата на Лейн. Те също са били негова идея. Усещам го. Той манипулира всичко това. Почти мога да го усетя в съзнанието си, дори и сега.

— Каква полза му носи да узнаеш това? — попита Дийкън.

— Айви… е причината семейството ми да умре! — отвърна девойката.

— Вината не е била…

— Зная, зная! — прекъсна го тя. — Вината не е била нейна. Не е знаела за появата им. Не е могла да стори нищо, за да ги спре. Не е взела решението да остане. Мислиш ли, че нещо от това има значение? Мислиш ли, че това знание ще ми позволи да я зърна, без да изпитам болката отново? Как бих могла да се сражавам редом с нея, когато дълбоко в себе си ще зная, че ако не е била тя, всички мои обични люде щяха още да бъдат живи? Животът ми не би поел в такава посока, всички онези хиляди животи не биха били стъпкани. Когато е била родена… е обрекла всички ни!

— Миранда, точно това цели Епидим! Не бива да му позволяваш да те контролира така! — настоя Дийкън.

— Какво знаеш ти?! Би ли могъл изобщо да си представиш как се чувствам? През целия си живот съм раздирана, носена на произвола на съдбата. Прекарах години, винейки войниците, които ни заляха. Войниците, които не успяха да ги отблъснат, но в нищо от това нямаше смисъл. Всичко бе прекалено бързо, прекалено мащабно. Някак, след толкова време, почти бях успяла да го превъзмогна. Само за да се съживи отново сега! За да бъда залята отново от болката! И то придружена от лице ! Лицето на приятел ! Наистина ли смяташ, че бих могла да го загърбя?