Джоузеф Лало - Битката при Верил

Мислите й се насочиха към това. То представляваше отговора.

Очите й се обърнаха към най-горния символ, увенчаващ всеки стълб. Активиращата руна, за която бе споменавал Дийкън. Без нея нямаше да има заклинание. Миранда съсредоточи разрушаващата я сила, придавайки й форма, накарала я да резонира дори с още по-голяма сила в ума й. Насочи я към трите кули. Магията удари, придобивайки форма — сетне, внезапно, приемайки субстанция. Когато заклинанието приключи, чертите на издълбаната руна бяха запълнени. Захранващата магия оставаше незавършена.

Разнесе се проблясък, последван от разтърсване. Леещата се светлина премигна и угасна. Тъмнина замени бледосинята светлина, заливала долината. Единственото сияние идваше от ръба на черния портал и гаснеща искрица, която се понесе към него.

Чифт криле се носеха към гаснещата светлина — Мин, която вече не бе спирана от потока енергия, полетя към сияещата форма. Сграбчвайки я във въздуха, тя отнесе синята искрица мощ при останалите. Когато благородното животно ги достигна, почтително постави формата на земята. Беше Миранда.

Обгръщаше я интензивна аура, отслабваща с всеки миг. Не помръдваше. Не дишаше. Очите й представляваха немигащи, безлични сфери светлина. В ръката си стискаше жезъла, изработен от Дезмър. Трите д’каронски кристала се бяха пръснали, а пръстите на девойката бяха потънали дълбоко в дръжката, сякаш тогава жезълът е бил мек като глина.

Тялото й бе цяло, но опустошено. Костите й бяха строшени. Кръв се стичаше от устата й. Избраните съкрушени се взираха в нея. Лейн приклекна, допирайки ухо до гърдите й. Докосна главата и корема й. Очите му бяха красноречиви. Всяка нейна част бе натрошена. За миг никой не заговори, всички глави бяха сведени. Когато далечното пропукване на портала и утихващия тътнеж на потока от чудовища бяха съпроводени от глас, то беше този на Айви.

— Не — заяви тя. — Не… те… не могат да направят това… Не могат да я убият…

— Знаех, че ще бъде един от нас… Не съм си представяла, че ще е тя. Съдбата — заговори Етер, в чийто тон за пръв път се долавяше нежност.

— Млъкни! — просъска Айви, червен проблясък придружил изреченото. — Щом убиха Миранда… значи… остава ни само едно нещо, което можем да сторим. Ако смъртта е единственото, което разбират, тогава смърт ще получат!

С всяка изречена дума червената аура засилваше по-ярко. Гневът успяваше там, където омразата и страхът се бяха провалили. Кристалите в оръжията й засияха с оттенъка на яростта й, тънки червени линии плъзнаха по широките остриета в зловещи последователности.

— Айви, това няма да помогне. Не можем да я излекуваме. Вече е сторено това, което можеше да бъде сторено — каза Лейн.

— Не! Грешиш! — изрече тя с усмивка на лудост. Остриетата се разделиха на три назъбени части. — Мога да се погрижа никога да не сторят нещо подобно. Мога да се уверя НИКОЙ ДА НЕ ОСТАНЕ ПОЩАДЕН!

С това гневът най-сетне я обзе. Червеният пламък я обгърна и тя се стрелна към черната маса. Огромни и малки чудовища биваха насечени на късове от жестоките, назъбени остриета. Беснеещата форма сечеше наред, а Лейн се изправи и докосна врата на Мин. Звярът сведе глава, ронейки сълзи от огромните си очи. Неподвижното тяло на Миранда изстиваше.

В тъмнината, някъде между този свят и следващия, визията на сразената магьосница й показваше позната, почти успокояваща среда. Променящи се, разкривени черти замениха небето и земята. Ярки, чисти светлини указваха душите на живите. Астралната плоскост слабо се появяваше и зачезваше около нея с оттеглянето й от разтрошеното тяло.

С облекчение загледа как порталът, тук представен под формата на колосална подвижна маса от чиста енергия и светлина, започва да се смалява и затваря. Теклата през нея сила изчезваше. Очакваше я забвението — и макар да съжали, че трябва да остави другите, бе готова за него. Положеното усилие я бе оставило разбита. Изтощена. Беше изморена, а последният сън подканящо лежеше пред нея.

Очаквайки това, което щеше да последва, девойката долови присъствие. Безлична чернота, но във форма, която жилна ума й. Форма, която бе съзирала да покварява сенките на прекалено много люде.

— Епидим.

— Свърши чудесна работа. Твоят свят стана четвъртият, затворил вратата — и първи, сторил го толкова бързо. Срамота е, че ще го изгубиш — рече той, служейки си със собствения й глас, както в най-ранните мъчения.

— Този свят не ви принадлежеше. Беше и ще си остане наш — отговори Миранда.