Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Ти… ти ме спаси — изрече Айви, почти невярващо, докато се взираше в едно особено заплашително чудовище.

— Сторих… каквото се изискваше от мен… като Избрана — отговори Етер.

— Аха — отговори знаещо метаморфът.

Чудовищата, наблюдаващи сблъсъка между Лейн и Багу, разумно се държаха настрана. За някой страничен наблюдател двамата биха изглеждали неразличими очертания мълниеносно движение и енергия. Едното започна да се забавя, обгърнато от пращящи вълни енергия. Накрая Лейновата сила се изчерпа и асасинът се отпусна на едно коляно, борейки се с чистата агония, която скривяваше чертите му. Врагът му се забави и се изправи над ударения герой.

— Този момент бе предречен от деня, в който си роден — подразни го Багу, като измъчващата противника му енергия се усилваше с всяка изречена дума. — Пророчеството споменаваше малтроп, който щял да бъде Избран. Това обрече вида ти на смърт. Радвам се, че съм в състояние лично да приключа делото. Айви ще страда. Ще се погрижа за това.

Мечът на Лейн се отрони от пръстите му. Багу издигна оръжие. Проблесна черна мълния. Просия сребърна светкавица. Пукотът бавно утихна. Лейн отново стоеше на крака, забил цялото острие на камата си в генерала. Асасинът блъсна поразения си противник и изтръгна черното оръжие от хватката му.

С мощен удар заби меча в гърдите на Багу и по-надолу — в земята.

— Глупак! Слабак! — изхриптя генералът. — Нищо ли не си научил?!

Магията отново се задействаше.

— Невъзможно е да бъде победен! — обяви Багу, обвивайки пръсти около дръжката на оръжието, издърпвайки го от земята и гръдта си.

Нов сребърен проблясък. Асасинът коленичи и стисна главата на генерала, издигайки я. Тялото остана да лежи. Без да продума, я захвърли през портала. От нея и от тялото се стрелна отвратителна черна мъгла, изчезнали отвъд по подобие на Димънт.

Лейн се извърна. Имаше още работа за вършене. Масивното създание с бяла козина, до този момент крачило на юг, сега се бе извърнало и се отправяше към Миранда. Мин се завтече да й помогне, прогаряйки черни ивици по чудовището, но това не привлече вниманието му. От портала продължаваха да се изсипват същества, вече отправили се сред хълмовете на юг. По планинските склонове се виждаше черна вълна. Бяха се отправили към столицата… към останалата част на света.

Земята ръмжеше от неспирния поток абоминации във всякаква форма и размер и се разтърсваше от гръмовните удари на бялото създание, насочило се към Миранда. Монолитните крайници потъваха дълбоко, зъбите им раздиращи големи парчета земя. Смазваше и стъпкваше десетки от съюзниците си с всяка атака. Девойката тичаше, лишена от концентрацията да си послужи със заклинание. Гърчещата се земя се разтваряше край нея, всяка мощна стъпка заплашваше да я уцели. Мин обгаряше очите, разсичаше кожата и откъсваше козината на чудовището, но изглежда нищо не причиняваше достатъчно щети, за да привлече вниманието му, още по-малко да го срази. Накрая драконът се стрелна и улови приятелката си, издигайки се високо във въздуха.

Младата магьосница се замъчи да си поеме дъх. Създанието под тях прекрати атаките си, наблюдавайки я напрегнато с малкото очи, останали необгорени. Миранда долови познатото усещане на обгръщаща я магия и успя да я отблъсне. До този момент никое от чудовищата не бе демонстрирало магически умения. Девойката погледна към дългата сянка на звяра, докато то крачеше гръмовно, следвайки дракона. Бе дори по-противна и покварена от самия звяр.

Епидим се бе приютил в това тяло. Усещайки, че е удостоено с вниманието й, обладаното създание направи една демонстративна крачка към каменния кръг, послужил за тяхно полесражение. С това движение, дори и без думи, генералът изрази заплаха, която Миранда не можеше да игнорира. Чудовището се отправяше към баща й.

— Спри го! — изкрещя Миранда, насочвайки Мин надолу.

Викът й достигна до ушите на Айви. Тя пазеше все още възстановяващата се Етер, отблъсквайки евентуални нападатели, но с изчезването на Димънт създанията бяха загубили интерес. Сега безмозъчно се отправяха на север, заобикаляйки героите по начина, по който биха подминали дърво или някакво друго препятствие. Гласът на Миранда привлече вниманието й. Погледът й прескочи между Етер и девойката, а върху лицето й плъзна мъчителна неспособност да вземе решение.

— Ще успееш ли да се справиш, ако помогна на Миранда? Все още изглеждаш слаба — попита Айви.

— Върви, не се нуждая от помощта ти. Никога не бих се нуждаела от нея — отвърна Етер, успявайки да събере достатъчно сила, за да изрази възмущение.