Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Отправете се към ръба на долината. Отдалечете се. Открийте Айви и останете с нея. Имам идея, но не зная какво ще се случи. Да вървим, Мин — отсечено заяви Миранда. Тонът й бе ясен, уверен и решителен.

Драконът скочи във въздуха, останалите герои се отправиха на юг. Мин се изви нагоре, излизайки от обсега на Епидим в последния момент. Великанското чудовище бе достигнало Избраните. С изпълнени с целенасоченост очи, Миранда се вкопчи здраво и накара приятелката си да се издигне много високо. Когато се оказаха над титаничните обелиски, двете се отправиха към тях. Мистичният, неестествен звук на просъскващата през въздуха енергия изпълни слуха им. Приближиха се.

Енергията ги достигна. Притежаваше горещина, надвишаваща огън. Горещина, която досягаше тялото, ума и душата. Миранда пришпори дракона напред. Под тях се намираше нажежената до бяло, ослепително ярка пресечна точка на трите лъча светлина. Девойката се приведе напред и постави ръка на врата на Мин.

— Съжалявам — прошепна тя.

Скочи.

Вятърът зафуча край нея и се смеси със звука на извличаната жизнена сила на света. Жегавината се усили, поглъщайки я изцяло. Мин се втурна подире й, но бе отблъсната от изблика сурова енергия, обвил се около девойката. Миранда продължи да потъва, от очите й се стичаха сълзи, а в ума й се мятаха спомени. В южния край на долината очите на останалите наблюдаваха как дребната форма пада, почти незабележима сред сиянието. Раздиращата болка обгърна момичето, сетне се оттегли — и в продължение на един кратък миг имаше яснота. Мислите й се насочиха към баща й, към Дийкън, към всички хора, значещи нещо за нея и за които тя означаваше нещо. Тялото й премина пресечната точка и за нея светът изчезна.

Болката е функция на тялото. Не можеше да бъде отнесена към усещането, което обгръщаше Миранда сега. Агонията се простираше в далеч по-голяма степен от рамките на тялото. Едновременно усети мъката на всички същества. Усети мъката на самия свят. Индивидуалността й потръпна, егото й се сливаше със самото съществуване. За един миг и във вечността тя не беше Миранда, тя беше всичко. Окото на сътворението с очакване се насочи към нея. Самите богове я съзерцаваха и чакаха.

Имаше още, което трябваше да бъде сторено.

Волята й проблясваше и се бореше, вкопчила се в искрицата божественост у нея, която удържаше страховитото нападение. Постепенно тялото и умът й отново се просмукаха в съществуването. Всеобгръщащата агония отново се съсредоточи върху физическото. Очите й се насочиха надолу. Порталът стоеше под нея. Бе се надявала, че поне за миг ще е в състояние да спре притока на енергия, но не можеше да събере толкова много мощ. Не можеше да попречи на захранването дори и за частица от мигновението.

Много добре — щом не може да я задържи, щеше да я използва. Събра енергията, изпъваща я до пръсване, сетне, без фокуса, необходим да й придаде форма, я насочи навън наведнъж.

От ръба на долината, където Айви бе настигната от приятелите си, останалите Избрани гледаха как ослепителен кръг светлина бликва от пресечната точка на лъчите.

Ореолът бе тънък като нишка, но разпростираше сияние с разпръскването си. Огромната му сила запрати горещината си до далечните краища на склоновете. При срещата с колоните избликна мълния, ослепила всички наблюдаващи. Остатъкът от кръга, непогълнат от трите стълба, продължи да се разпръсква, носейки се из въздуха, сетне продължавайки към планините.

С шепот, неизменно звучащ като края на света, ивицата светлина разсече хирургическа линия по склоновете, отсичайки върховете. Сетне продължи в нощното небе, осветявайки пейзажа под себе си. Прахта от нанесената разруха започна да се стеле в долината като мъгла, за миг скрила търчащата орда създания. Облаците се уталожиха бързо. Когато въздухът се проясни, могъщите Древни, масивните обгръщащи долината планини, бяха подравнени. Колоните все още се издигаха.

Умът на Миранда кипеше. В обгърналата я пещ спомените изникваха на повърхността и угасваха отново, и отново. Усещаше обхватността на изживяното да преминава през ума й пак, и пак, все по-бързо. Не само изживяното от нея, а и от други. Мисли, никога недокосвали ума й, чувства, каквито никога не си бе представяла — всичко това прелиташе из душата й. И неизменно се отнасяше до колоните.

Течащата през нея сила, която я поглъщаше, носеше нещо със себе си. Остатък от целта си. Необходимото за създаването им знание се запечата в съзнанието й. Едновременно с него се появи и осъзнаването, че не съществуваше възможност за развалянето им. Възможно бе единствено призоваването на още.