Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Айви, нещо много опасно ще се случи. Не съм сигурна… — заговори момичето, но отново последва прекъсване.

— Тя къде отива? — поинтересува се Айви.

Етер бе приела вихрената си форма и се отправяше на юг със скорост, която можеше да е мотивирана единствено от страх.

— Мин, вземи Лейн и баща ми и я последвай! — викна Миранда.

Драконът се гмурна, сграбчвайки статуята в ноктите си. Същевременно асасинът скочи на гърба й. Товарът беше голям и Етер се бе отдалечила значително, но Мин не се интересуваше. Това проклето създание я бе тормозило още от първия миг, в който двете се срещнаха. Етер никога не спираше да гледа отвисоко на останалите, да се държи, сякаш е по-добра от всички тях. Заради Миранда Мин бе търпяла, но сега беше различно. Сега имаше шанс да й покаже. Нямаше да й позволи да се измъкне.

Мин полетя както никога досега. Леденият вятър обгръщаше героите като хала. Мощните й криле раздираха въздуха все по-бързо и по-бързо, сетне се отмятаха назад и позволяваха на вятъра да ги изпълни. Плъзваше се по планинските въздушни течения, извличайки всяка частица скорост, която можеха да й предоставят. Бавно, неизменно неразличимият вихър пред нея започна да се приближава. Под тях маршируваха редиците иноземни създания, измъкнали се от долината преди яростта на Айви. Скоро дори демонските пълчища останаха зад тях, а преднината на Етер бе стопена. Миранда й викна.

— Етер! Какво правиш?!

— Няма да бъда унищожена, Миранда. Няма да бъда унищожена! — ревна тя в отговор.

— Длъжна си да се изправиш срещу тази опасност. Трябва да я посрещнем дружно! — настоя магьосницата. Мин най-сетне бе успяла да се изравни с метаморфа.

— За теб е лесно, човеко. Всичко би могло да отнеме живота ти. Изправяш се пред смъртта всеки миг от всеки ден! За мен до този момент смъртта бе невъзможна! Не се нуждаех от храброст, защото нямаше от какво да се страхувам! Как да се изправя срещу това сега?! — дойде отговорът на Етер.

— Можеш, защото трябва. Можеш, защото това е твоят миг. Мигът, за който си била създадена! Всяка секунда от съществуването ти, от зората на времето, е отброявала до този момент. Можеш или да посрещнеш предизвикателството, да загърбиш последиците и да сториш това, за което си била призвана, или да избягаш и евентуално оцелееш, прекарвайки вечността в празен, опустошен свят, без възможността да се реабилитираш! — каза Миранда.

Етер мълчеше, забавяйки полета си. Обмисляше казаното. Дълбоко в себе си усещаше нещо, за което смяташе, че винаги я бе движело, но едва сега го опознаваше цялостно. Дълг. С нови очи погледна на земята. Когато заговори, страхът го нямаше, но заменилият го тон не бе познатото изпълнено с превъзходство перчене. В него отекваха — за пръв път — искреност и уважение.

— Много добре, човеко. Води. Не съм сигурна дали имаме шанс, но ако трябва да умра, то нека бъде сред другарите ми. Нека умра, вършейки правилното.

Избраните се оттеглиха до равния връх на ниска планина, откъдето щяха да се опълчат. Мястото бе широко и се намираше само на няколко планини от долината. Айви слезе от гърба на Мин и леко се олюля. Многократните изблици без истинска почивка бяха изцедили духа й. Тялото й бе в състояние да стои изправено, но волята й бе изморена. Лейн беше изтощен, но нищо по лицето му не издаваше това. Миранда, лишена от силата, доскоро използвала я като проводник, се бореше да елиминира опустошителния ефект, който бе оставил върху ума й. Мин тежко и морно гълташе ледения въздух, напрегната до крайност от преследването. Етер бе приела човешки облик и се взираше с очакване на север. Ако порталът не се намираше толкова далече и не бе толкова тъмно, щеше да е видяла как една последна форма преминава през него.

— Какво можем да очакваме? — попита Миранда.

— Хаос. Лудост. Стотици години енергия, освободени наведнъж, без воля или форма. Суров, необуздан мистичен бяс.

— Как да го спрем? — продължаваше да разпитва девойката.

— Не може да бъде спрян. Ще продължи, докато натрупаната енергия не бъде изчерпана — отговори гласът на Етер, примирен и равен.

— Щом е чиста мистична енергия, не е ли възможно да я насочим към нещо? — предложи магьосницата.

— Вероятно. Доколкото е възможно да изпиеш океана — отвърна метаморфът.

Миранда допря жезъла си до земята и очерта голям кръг. В него вписа триъгълник. Накрая заби тояжката си в средата. Това бе практика, описана й подробно от Дийкън, използваща се за свързването на магьосници, когато се налагаше да работят с обединени усилия. Най-добре щеше да бъде да очертае фигура с пет върха, но скорошният й опит с огромното количество открадната енергия й бе показал недвусмислено, че несвикналият ум не би се справил. Ако Мин и Лейн бъдат включени, те щяха да са в състояние също да извличат сила, но не и да я пуснат отново.