Джоузеф Лало - Битката при Верил

Енергията се вливаше като порой, сетне като потоп. Биваше извличана от стената — понастоящем намираща се само на планина разстояние — в дебела енергийна нишка, като почти изпълваше мистичния кръг. Усилията на Миранда бяха неимоверни, а въпреки това извличаше незначително количество енергия от океана, който всеки миг заплашваше да ги залее.

Етер събра своята част излишна енергия и я запрати към небето. Тя бе същество, изградено от магия, бе концентрирала в себе си количества сила, в състояние да разгромят до основи цял град, но дори и тя не беше в състояние да освобождава енергията достатъчно бързо. Лъч сила я обгръщаше, протегнал се високо в небосвода, извивайки се в сложни форми. Тялото й от плът и кръв започна да съска и цвърчи. Бе очевидно, че се нуждае от нова форма, но никоя от приеманите преди нямаше да свърши работа. Дори пламенливата й снага да беше прекалено ефикасна — не би могла да изхаби силата, от която трябваше да се отърват, нито можеше да послужи като подходящ проводник. Но имаше една, която можеше да се окаже надеждна. Форма, която при други обстоятелства никога не би се осмелила да приеме. Мистичната сила се изливаше от нея като вода от решето. Приемането на съответната форма щеше да я изтощи до пределност, без да постигне нищо. Идеално за настоящите условия.

Останалите доловиха трансформацията като далечна промяна на топла, мека ръка в твърда и студена, но това се случи далеч, във физическия свят. По-важната и много по-впечатляваща промяна настъпи в света на съзнанията им. Сякаш шлюзове бяха отворени и морето от енергия внезапно бе придобило изход. Налягането, обгарящо интелекта им и измъчващо душите им, намаля, а оставащата енергия се разля, разпределяйки се по-разредено.

Извън мистичния кръг цареше лудост. Мин се бореше с големи колкото нея създания, блъскайки с опашката си по-малките. Мечът на Лейн разсичаше по няколко демона едновременно. Изкривеният тунел енергия, виещ се към останалите, представляваше постоянна заплаха, мятайки се по склона като змия. Резки ритници и премерени хвърляния запращаха злочести създания в него, като впечатляващата им гибел ужасяващо ясно показваше какво щеше да се случи, ако някой от двамата не успее да го избегне. Стената също не биваше да бъде забравяна.

Вече бе достигнала подножието на планината и бързо се изкачваше нагоре, сякаш краят на вселената пълзеше към тях. Започна да обгръща бойното поле в обширни клещи, тъй като незасегнатите от амбициозната магия на Миранда части плъзнаха напред. Светлината му бе по-ярка от ден. Нямаше сенки, сякаш обилието сияние запълваше всичко, а може би преминаваше през солидните форми. Без значение колко се бе приближила бариерата, далечният вой си оставаше все такъв — като че не идваше от стената, а от някакво далечно създание, страхуващо се от нея. Екотът на копита, нокти и пипала трябваше да го е заглушил, но обсебващият звук някак успяваше да доминира, все така отекващ в умовете им.

Лейн тъкмо хвърляше соколоподобно създание в лъча, изригващ от мястото, на което стоеше Етер, когато зърна нещо на няколкостотин крачки надолу по склона. Не беше едно от създанията. Бе нещо по-лошо — нещо, което съвсем не стоеше на място. Ивица тъмнина. Дори и тъмните демони, с които се сражаваха, изглеждаха поне малко сиви пред бялата светлина. А тази форма успяваше да й се противопостави.

Намиращ се дълбоко в ума му инстинкт го уведоми, че каквото и да представлява това нещо, именно то бе същинската заплаха. Пълчищата чудовища, дори стената от енергия не значеха нищо. Възползвайки се от подходящ момент, Лейн се хвърли към него.

— Не мога повече. Това е същинска агония! Какво да правя? Енергията! — изпищя Айви в ума си, докато напрягаше сили.

Потокът на открадната енергия бе нараствал експоненциално и Айви наближаваше лимита си. До този момент изпълняваше ролята си, пасивно позволявайки на необработената от останалите енергия да се влива в душата й, но сега бе изпълнена до пръсване. Не знаеше нищо за фокус, дисциплина, обгръщане на мощта в душата й и запазване на място от ума за мислене. Енергията се просмукваше в нея. Всяка клетка на тялото й и всеки нюанс на душата й кипеше. Останалите наблюдаваха със свързаните си умове, изпитвайки притеснение, но и ангажирани.

Още от самото начало бе подготвено решение, задържано до този момент заради заплахата, която криеше — но времето бе настъпило.

— Айви — изрекоха едновременно Етер и Миранда, подготвяйки се. — Отвори очи.