Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Добре ли… — започна да пита Дийкън.

— Погрижи се за останалите — прекъсна го Миранда.

Дийкън кимна и се извърна към Айви. Сходно приложение на магия свести и нея. Тя приседна, огледа се, сетне се взря в младежа.

— Успяхме ли? — завалено изрече тя.

— Разбира се — отвърна сивият маг.

— О, добре… аз пак ще спя — проломоти тя, лягайки обратно на земята.

— Със сигурност си си го заслужила — рече Дийкън.

Накрая се извърна към Етер. Това можеше да се окаже предизвикателство. Формолеещата лежеше вдървено, красотата й бе скована във форма от същия кристал, който се съдържаше в жезъла. Зачуди се как да отмени подобна трансформация. Запознат бе с редица заклинания, които възвръщаха нормалната форма, но за създание като Етер всяка бе еднакво нормална. Обмисли възможностите, накрая се приведе, докосна я по рамото и вля малко от силата си. Формата се раздвижи и бавно започна да се превръща в плът. Дийкън гордо се усмихна.

— Къде е Лейн? — попита Миранда, докато Мин й помагаше да се изправи на крака.

Отговорът дойде под формата на печален поглед. Мин отиде до ръба на издатъка и се взря надолу към някогашния склон. Недалеч, носеща се над зеещата пропаст, стоеше част от скала. В камъка бе забоден меч, Лейновият меч. Край него, прогорени в скалите, се виждаха две следи от стъпки. Черна сянка оформяше силует около меча. Като се изключат няколко ивици плат и капки кръв, това бе всичко, останало от асасина и последната му цел.

— Не може да бъде… — прошепна Етер.

— Не е, нали? — каза Айви, потривайки очи, взирайки се невярващо в доказателството. — Както… както преди. Когато Миранда умря… нали? Той… той ще се върне, нали?!

— Не… не, той… — заекна Етер, задавена от поредна нова емоция. Мъка.

— Съдбата направи своя избор. Животът на Лейн в замяна на света ни — тъжно изрече Миранда, утешавайки Мин с ръка на врата. — Започна живота си мразен. Стореното през пътя му доведе до заслужаването на неприязънта, превръщайки го в това, за което го смяташе светът. В смъртта си намери изкупление. В смъртта си бе истински герой.

Оставащите Избрани се настаниха върху Мин и драконът бавно закрачи, вземайки каменната форма на Мирандиния баща, преди да се издигне във въздуха.

Известно време Етер остана на мястото, вперила болезнен поглед в меча. Стоеше застинала. През цялото си съществуване винаги притежаваше контрол върху формата, тялото и душата си. Стига да разполага със силата, ако желаеше да стори нещо, щеше да го стори. Ако не искаше, не го правеше. Разсичаше я болка, по-осезаема от всичко, което бе изпитвала досега — и не можеше да я измести настрана. Мисли за всички изречени и неизречени неща се носеха из ума й. Нежелани и в същото време скъпи спомени изникваха. Когато най-накрая успя да откъсне очи, по бузата й се стичаше сълза. Не посегна да я избърше.

Последвалите дни бяха напрегнати. Продължавала поколения наред война не можеше да бъде приключена отведнъж. Но още преди новините да са достигнали фронта, сраженията бяха временно преустановени. Лишени от волята на повелителите си, близниците бяха спрели да се бият. Най-слабите от тях се разпаднаха на прах сред слаб изблик светлина. Други се строполиха на земята. Онези с някакво подобие на свободна воля захвърлиха оръжие и се оттеглиха. Тресорските сили би трябвало да пометат нищожните остатъци от Съглашенската армия, съставена от малкото човешки войници, останали на фронта. Иронично — нещото, което заплашваше да разруши Съглашението — и целия свят — бе удържало враговете.

Южните сили също разполагаха със свои магьосници. Те представляваха малка, но добре обучена — и най-важното, мъдра — част от армията. Страховитият интензитет на необяснимата сила, изригнала от сърцевината на вражеската територия, ги бе убедила, че на първо време е добре да проявяват предпазливост. Несъмнено враговете притежаваха значителна мощ, която трябваше да бъде внимателно проучена, преди да бъдат предприети враждебни действия. По времето, когато първите войници вече се приготвяха, за да се възползват от незащитения фронт, биваха издигани флагове с искания за преговори.

Дипломатите се срещнаха за пръв път от най-ранните дни на войната. Започнаха дискусии, но напредъкът бе бавен. Истината за петимата генерали и измяната им се разпространяваше бавно, а биваше възприемана още по-бавно. Голяма част от вината за продължилите сражения и липсата на преговори падна върху раменете на северния крал.