Джоузеф Лало - Битката при Верил

Когато посланикът си тръгна, Кая се обърна към Кройдън.

— Е, капитан Луминблейд, трябва да призная, че съм впечатлена от начина, по който се представи днес. Ти си изключително опитен дипломат. А ако може да се съди по историите за военните ти успехи, очевидно си и отличен войник.

— Благодаря ви, Ваше Величество. За мен е чест да…

— Наричай ме Кая — прекъсна го тя. — Сега, ако ме извиниш, трябва да поговоря с пазителите на кралството. Ще те видя утре. Вечеря?

— Да, Ваше Вел… Кая — каза той, оттегляйки се и затваряйки вратата след себе си.

— Флиртуването не е особено царствена дейност — отбеляза Миранда.

— Ба. Кралица е просто титла. Пък и е изключително важно да се подсигури продължаването на династията — отвърна тя. — Луминблейд… Това не е ли фамилията на онзи нехранимайко Дезмър?

— Да — отговори Миранда.

— Брат или син? С елфите е трудно да се определи — размишляваше на глас бившата водачка на Подронието. — Е, без значение, изглежда някои неща са си семейна черта. Като стана дума за това, Под… кралската стража се оплаква от изчезване на оръжия. Трябва да се погрижа…

Айви, ставайки от стола си, се приближи до останалите. Бе обгърната в бледо жълтеникаво сияние, а походката й се отличаваше с лека нестабилност. Но по някакъв начин успяваше да придаде грация дори на олюляването си.

— Благодаря, че ме покани на партито си! — изрече Айви, приключвайки изгубеното си равновесие в прегръдка.

— Почерпила се е с малко повече вино, нали? — попита Кая.

— Да. Слава на небесата, че се развеселява от пиене — рече Миранда, опитвайки се да раздели двете. — Етер, би ли се погрижила за Айви?

Отговорът на Етер се състоеше в суров поглед.

Девойката въздъхна.

— Мин, а ти?

Драконът повдигна глава от третия казан картофено пюре и се погрижи да обере остатъците по муцуната си с език. Айви пролази на гърба й и промърмори нещо за излитане, а звярът се отправи към масивния вход.

— Какво следва сега, метаморфе? — попита Кая. — С какво ще си запълваш дните, след като д’кароните ги няма?

Няколко мига Етер студено се взира в кралицата, сетне бързо прие вихрената си форма и отлетя, без да каже дума.

— Изглежда още не е усвоила изкуството на социалния дискурс — отбеляза кралицата, оправяйки разрошената си коса.

— Тревожа се за нея. Появява се, когато ни е нужна, но прекарва по-голямата част от времето си сама край Лейнова гибел.

— Лейнова гибел? А, дупката в планината. Да. Ще ми се да ми бяхте позволили да го почета по-подобаващо, вместо да кръщавате лобното му място. Беше отвратителен, не ще и дума, но също изигра роля.

— Лейн прекара живота си в сянка. Не е правилно да го разкриваме сега. По-добре е да го оставим да бъде легендата, която сам съгради. Това би поискал и сами… — заговори девойката, но нещо я осени. — Не, има едно нещо. Лейн посвети живота си на опита да върне живота на поробените — всеки, който бе принуден да служи спрямо волята си. Ако би могла…

— Считай го за премахнато — отвърна Кая. — Съглашението трябва да бъде изградено наново, ще се нуждаем от всяка годна ръка, за да го сторим.

Вратата се отвори, пропускайки Дийкън.

— Каретата е готова — прозина се той.

— Толкова скоро си тръгвате? — попита кралицата.

— Трябва да се връщам в Кенвард. Остават само няколко седмици до възобновяването на мирните преговори, а ни предстои много работа, ако искаме градът отново да бъде цял. Татко изобщо не искаше и да чуе да дойде с нас — отвърна Миранда.

— Чудех се за него. Но предполагам, е логично, че не гори от желание да посети сградата, под която е гнил толкова години. По-добра причина от тези на семейството ми! — заяви Кая.

— А тях какво ги задържа?

— Бизнес. След като първите търговски пътища най-сетне се отвориха, не могат да мирнат от поръчки за винарната и спиртоварната на чичо. Поне бяха достатъчно добри да изпратят хубаво вино — рече тя.

— Определено — кимна девойката. За пръв път чуваше за семейния бизнес, макар несъмнено това да обяснява откъде Кая получаваше финансиране — както и на какво се дължи привидно неизчерпаемия запас от „течен кураж“.

Тримата прекосиха прага, оставяйки зад себе си слугите, които се опитваха да внесат някакъв ред. Поеха към входа. Старинният замък, неимоверно древен, показваше множество белези за обновяване. Напукани и увредени стени бяха поправени, прокъсаните гоблени бяха свалени — но най-впечатляващи бяха портите. Първоначално разтрошени от Мин, понастоящем бяха заменени от сияещи рамки от метал и излъскан камък, обгърнали величествени сини врати. Прислужниците, току-що затворили ги след излизането на Мин, забързаха да ги разтворят отново. Трима други прислужници се приближиха с връхни дрехи за пътниците и кожено наметало за кралицата.