Джоузеф Лало - Битката при Верил

Пулсиращите краища на бялата бариера заплашваха да ги обгърнат. Сиянието й гаснеше, ръбовете й се отдръпваха като завеса. Виещ вятър се втурна да замени енергията. Трите се замъчиха да удържат фокуса си. Всяка бе на път да се пречупи, но продължаваха да устояват. Още само няколко мига. Последният остатък от стената се приближи напред, на косъм от Мин. Само още миг…

Чернота.

Цяла вечност може да бе изминала във въпросната чернота. Трите свързани съзнания угаснаха като свещи с изчерпването на енергията. Воят и грохотът бяха заменени с оглушителна тишина. Ослепителното сияние бе заменено с гъст мрак, едната хаотична крайност мигновено заменена от другата. Напрегнатите до крайност души се отпуснаха. Единственият звук бе дългият, сърцераздирателен вой, който можеше да принадлежи само на Мин. Бе пропит с чиста тъга, но достигаше съвсем бегло до умовете им. Не разполагаха със силата или волята да мислят. Не им бе останало нищо. Ако това беше смъртта, то тя идваше като приятел.

Мин се издигна във въздуха. В побеснял изблик на гняв, драконът помиташе всяко чудовище, за което съществуваше дори и най-слабата вероятност да застраши приятелите й. Сетне очите й се насочиха към слабото сияние на уличните фенери в Северната столица. Полетя натам с натежало сърце и решителен ум. На света бе останало само едно създание, на което се доверяваше. Той умееше да прави много неща, които тя не разбираше. По подобие на Миранда, владееше магия. Подобно на самата нея, бе привързан към Миранда. Ако някой можеше да направи нещо, то това бе той. И щеше да го направи.

Фактът, че Дийкън бе застанал пред голяма група хора, помагайки на Кая да ги успокои и да ги увери, че най-лошото вече е отминало, изобщо не впечатли Мин, когато тя пристигна в столицата. Стрелна се към него, сграбчи го и полетя обратно към бойното поле.

— Мин! Прекрасно е да те видя! Толкова се радвам, че си оцеляла… макар че може да си увредила репутацията ми сред местните.

За момент се опита да се качи на гърба й, но бързо стана ясно, че е взето решение да пътува единствено в ноктите й.

Бледото сияние на зората вече обагряше източния край на небето. Очите на Дийкън се разтвориха широко при вида на бойното поле. Зееше огромна пропаст с що-годе сърцевидна форма. Не се виждаше никакво дъно, само безкрайна чернота. Ръбовете й бяха гладки, сякаш изсечени с голяма грижливост — и все пак това не бе най-удивителната гледка. Тази чест беше запазена за това, което се намираше вътре в бездната. Цяла галактика островчета. Някои стояха неподвижни. Други се носеха като айсберги. Големината им варираше от такива с размера на карета до подобна, с диаметър стотици крачки. Не се държаха на нищо. Още по-странна бе разновидността им.

Много от тях бяха съставени от същата заледена сива скала, изграждаща околния пейзаж, отчупили се и плувайки сами из въздуха. Останалите представляваха цял спектър невъзможност. Великолепни гори с дървета, които не би трябвало да виреят на този климат. Парчета земя, превърнали се в злато и сребро. Един остров се перчеше с извираща от нищото река, изливайки я отвисоко в голямо езеро, което блажено набръчкваше повърхността си, без да се интересува, че си няма брегове. Гъстите храсталаци върху някои от по-големите острови шумоляха от движението на създания, които никой свят не бе съзирал.

Към центъра на морето от невероятност бе вдадена недокосната ивица земя. В самия й край, лежащи неподвижно край мистичен кръг, се намираха телата на трима от Избраните.

Мин се приземи и пусна Дийкън. Магьосникът се изправи на крака, все още замаян от полета и се приближи към тях. Миранда, Айви и Етер бяха в безсъзнание, но живи. В центъра на кръга бе забит жезълът на Дезмър. Някога представляваше изящно, изправено и почти съвършено произведение на изкуството, но сега бе свит и овъглен като стар корен, живително, кристалът на Дийкън и този, който полуелфът бе предоставил, бяха оцелели страховитото изпитание, на което несъмнено са били подложени. Изваждането на тояжката от земята се оказа трудно, тъй като долната част се бе сляла с центъра на кръга, понастоящем приел леко лъскав вид. Накрая успя да го издърпа и въздъхна облекчено от прилива яснота, разлял се из ума му.

Няколко слова и мисли накараха Миранда да отвори очи.

Те зашаваха наоколо, накрая спирайки се върху Дийкън. Миг по-късно Мин го избута и впери поглед в лика на приятелката си. Преди момичето да е успяло да изрече нещо, бе облизано от грапав език. Сетне Мин нежно постави главата си върху гърдите й. Магьосницата я почеса.