Джоузеф Лало - Битката при Верил

Мин предпазливо пристъпваше по пода на залата, опитвайки се да гледа във всички посоки, за да не събори нещо. Разположените най-близо до пътеката преместваха столовете си, опитвайки да се отдалечат от масивния звяр. Златни украшения красяха врата на Мин и главата й, носени с голямо сходство с начина, по който някоя жена носи бижута. Люспите й бяха излъскани до блясък. Изглеждаше ослепяващо.

Айви ентусиазирано аплодираше и окуражаваше. Част от тълпата слабо се присъедини към усилията й. Мин зае мястото си край подиума и приседна на задни лапи. Малтропът обви ръце около шията й и я целуна по бузата. Публиката се обърна в очакване първо към четирите оставащи стола, сетне към вратата.

— Представям героя и героинята от Битката при Верил — рече Кройдън, повишавайки гласа си, когато хората се изправиха на крака — пълни майстори на мистичните изкуства, Дийкън, херцог на Кенвард, и Миранда, херцогиня на Кенвард.

Двамата се появиха и закрачиха по пътеката, хванати под ръка. Ревът стана оглушителен. Дийкън бе другият герой в очите на хората от столицата и получи отдавна неизползваната херцогска титла като награда. В изминалите месеци двамата с Миранда бяха участвали в мирните преговори, помагайки за пълната елиминация на д’каронската заплаха. Бяха обичани по равно като дипломати, целители и бойци. Заеха местата си сред другите.

Вратите се отвориха отново, за да пропуснат почетната стража. Миранда разпознаваше повечето от тях. Тус веднага се открояваше, не само заради униформата на командир на кралската стража. Останалите стражници също бяха членове на Подронието.

— Представям нейно кралско и императорско величество, кралица и императрица на Северното съглашение, кралица Кая Първа! — ревна Кройдън.

Споменаването на последния герой от Битката при Верил предизвика истинска буря от аплодисменти. Половината от хората в залата бяха присъствали на този съдбовен ден, от който всеки разказваше различна история. Само два аспекта оставаха неизменени. Че победата е била грандиозна и съкрушителна. И че двама велики бойци, Дийкън и Кая, са били най-големите герои, спомогнали за спечелването й.

Макар сразяването на генералите в планините да бе знайно само на героите, разказваните за делата им истории ставаха все по-чутовни. Драгойлите ставаха все по-големи и по-многобройни, близниците се сдобиха с редица гнусни черти: масивни, страховити създания, които по никакъв начин не можеха да бъдат сбъркани с войниците, които патрулираха ежедневно из града в продължение на десетилетия. Легендарните дела на Дийкън бяха извършени пред очите на всички в града. Той бе първият, комуто бе предложена короната. Но отказа. Другият герой, не по-малко почитан от людете, водачката на Подронието, с готовност прие.

Кая сияеше. Наистина изглеждаше като кралица, обсипана с бижута, положила излъсканата корона върху зашеметяващо подредената си коса. Роклята й бе изработена от най-рядка и скъпа тъкан. Човек лесно можеше да си представи портрета й да виси край останалите по стените — и наистина много скоро щеше да се озове там.

Но поведението й бе друго нещо. Дори и сега, наместо величествената и стоическа походка към почетното място, което й се полагаше, Кая охотно се ръкуваше със сановници и аристократи. Кройдън бе подробно инструктиран с подходящия протокол и натоварен със задължението новата владетелка да се държи подобаващо. Бързо се приближи към нея, докато тя се отправяше към мястото си. Очите й оглеждаха тълпата, спирайки се с особен интерес върху онези лица, които изглеждаха отвратени от създанията, получили почетни места. Обърна се към Кройдън, когато той стигна до нея.

— Кройдън беше, нали? Отлично ни представи. Мислех да се обърна към публиката си — рече тя. — Би ли призовал за внимание?

— Ваше Величество, по традиция владетелят или владетелката не трябва да се обръща в деня на коронацията си. Традицията изтъква, че ако трябва да се изнасят речи, то те трябва да бъдат поверени на висшестоящи членове на свитата ви.

— Така ли?

Той кимна. Кая се извърна към залата.

— Добрият капитан Луминблейд ме информира, че традицията изисква да не се обръщам към вас, добри хора, по време на първия ден от управлението ми. Бих казала, че е крайно време да нарушим тази традиция.

Мигновен и ентусиазиран одобрителен рев долетя от почетната стража, както и голяма част от присъстващите. Благородниците бяха по-умерени в изразяването на радостта си — бързо им се изясняваше, че нещата ще се променят малко повече, отколкото им се нрави.