Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Достатъчно! — викна генералът, вдигайки ръка.

Вълна енергия повали героите.

Той се усмихна широко, продължавайки:

— Това е забележително събитие. Във ваша полза е, че ви оставям да го съзрете. Предстои ви да станете свидетели на смъртта на собствения ви свят.

Докато Миранда несигурно се изправяше на крака, последното зрънце пясък с мъчителна бавност се плъзна в долната половина на стъкленицата. Допря се до купчинката. Мигновено се разнесе грохот, напомнящ неспирен гръм. Земята под нозете им започна да трепери. Ревът продължи да се усилва, в даден момент разклащайки различни антики, паднали от стените и разтрошили се на пода. Прах и хоросан се посипа от стените и тавана. Багу се изсмя. Мрачен, нездрав смях, от който капеше зло.

Звукът прониза ума на Миранда. Младата магьосница стабилизира позицията си върху треперещата земя. Не. Нямаше да свърши по този начин. Не и тук. Тя се втурна. Багу отново вдигна ръка. Магична стена се издигна от нищото, блестейки с пращене и достатъчно здрава, за да спре побесняло стадо. Девойката не забави ход.

Когато достигна стената, замахна към нея с д’каронския жезъл. Непробиваемата бариера се нагъна и раздели като мазната повърхност на тресавище, раздалечена от еднотипна магия. Момичето премина през цепнатината и се изправи срещу черния магьосник.

Онези войници, които не бяха успели да подирят прикритие преди Дийкън да атакува, съзряха гледка, която щеше да ги преследва в кошмарите им до края на живота. Цялата първа атака продължи само за миг, но този миг сякаш се проточи цяла вечност.

Сфера светлина бликна около Дийкън. Най-близките създания просто бяха разрушени. Първо телата им се разделиха на съответните части — глави, крайници, крила и сегменти опашка и врат, всичко това висящо във въздуха. Сетне парчетата също се разглобиха — кожа, плът, кръв и кост разделяйки се едни от други — но не по противен начин, а сякаш отделни компоненти биваха заделяни настрана. По някакъв маниер дори и тези градивни части продължиха да се разграждат на съответните конституиращи ги елементи. Процесът продължи, все по-дълбоко и по-дребно, докато накрая не остана нищо. Цялата последователност бе анализирана от спокойния, научен поглед на Дийкън.

Нещастните създания, намерили се непосредствено близо до обсега на сферата, бяха сполетени от същата съдба, но в различна степен. Останаха в това състояние, когато времето най-сетне потече обратно — някои строполявайки се на земята, други разсейвайки се като облак, трети разплисквайки се като течност, а останалите в ужасяващи комбинации от тези степени. Никое не се задържа дълго. След изтичането на мига бяха останали десетина чудовища, имали късмета да са по-бавни от събратята си.

Умът на Дийкън бе фрагментиран, като всеки дял трескаво се бе посветил на самостоятелна задача. Един аспект каталогизираше обема информация, събрана от дисекцията на драгойлите. Друг опитно го отведе до земята. Трети внимателно аранжираше оставащите заплахи и дейности. Най-голямата част отделяше специално внимание на ефектите, причинени от свръхдозата лунен нектар.

Погълнатата от него мистична енергия бе неизмеримо по-голяма от степента, която младежът бе в състояние да побере или контролира. Ако това представляваше по-традиционен тип енергия, ефектът щеше да бъде кратък, мигновен и грозен. Наместо това, силата, която не можеше да абсорбира, изчезваше. Не приличаше на неговата сила, намираща се в тялото и чакаща да бъде оползотворена. Тази сила се изливаше от него, процеждайки се през ума и душата му като вода през сито. Без значение дали й придаваше форма, енергията се изплъзваше с пукот, нажежавайки въздуха.

Когато всеки дял от ума му приключи задачата си, сливаше се с остатъка, докато накрая не остана само един Дийкън. Бе зает да обмисля какво да прави сега. Силата скоро щеше да бъде изчерпана. По-голямата й част вече бе изхабена. За миг си помисли да се присъедини към героите и да срази евентуалните врагове, които можеше да намери, но знаеше, че сегашният му вид няма да се задържи още дълго, а не се знаеше в какво състояние щеше да изпадне, след като енергията му свърши.

Външният свят, възстановил се от атаката му, отново оповести присъствието си, изоставяйки всички останали задачи. Земята се тресеше, мистериозна синя светлина багреше облаците на север и беше заобиколен от близници.

Числеността им, въпреки сблъсъка с превъзхождащи противници, все още наброяваше стотици. Създанията притежаваха внимателно отмерено количество интелигентност. Достатъчно умни бяха, за да го идентифицират като главната си цел, но не чак толкова, за да преценят вероятността си за победа. Страх и разум присъстваха до степен, в която да подсигурят, че заповедите ще бъдат следвани на всяка цена и при всякакъв риск. Близниците издигнаха оръжия и се втурнаха към него.