Джоузеф Лало - Битката при Верил

Мин се стрелна през разтрошената врата и застана на пост отвъд прага, вперила хищнически поглед към стената. Чу отекващите стъпки на приятелката си да се оттеглят по коридора и копнееше да я последва, но Миранда й бе дала заръка. Ноктите й се свиха в очакване, а могъщата опашка замахна и се нави. Миризмата на вражеските войници изпълваше ноздрите й. Миризма, която никога нямаше да забрави. Д’каронските създания притежаваха множество различни форми, но вонята им притежаваше неизменна същина. Не бе принадлежаща, не бе част от природата и се бе отпечатала за постоянно в ума й. Драконите имат силна памет, а миризмата на тези, които я бяха убили, не беше нещо за забравяне. Възнамеряваше да си върне услугата.

Дийкън най-сетне си проправи път до стълбище. Когато проникна силом в църквата, очакваше да я намери празна. Наместо това откри гъста тълпа аристократи и сановници. Мъже и жени, които никога през живота си не бяха познали истинско затруднение. За тях войната представляваше нещо далечно. Нещо, с което се занимаваха останалите, недостойно за внимание. Сега ги бе сполетяло.

Появата на Дийкън ги свари притиснати към отсрещната стена, без нито един от тях да прояви склонност да рискува с удържане на портата. Когато се изясни, че не им мисли злото, последваха молбите. Само за няколко минути биваше придърпван във всички посоки, получавайки множество предложения за половината кралство, ръцете на дъщери и вдовици в замяна на безопасно извеждане през военната зона. Продължи и по стълбите, където по-отчаяните го бяха последвали.

— Моля ви — ломотеше тлъстичък, червенолик мъж, облечен от глава до пети в коприна. — Притежавам много земи. Помогнете ми да избягам и ще ви предоставя колкото поискате! Бъдете разумен!

— Възнамерявам да помогна на всички ви — сега се отдръпнете! Може да стане опасно — заяви Дийкън, отскубвайки се от хватката на настойчивия мъж, за да се втурне нагоре.

Тежките стъпки го последваха още половин дузина стъпала, преди да спрат задъхано и бавно да затрополят обратно. Дийкън хвърчеше нагоре, дълг и настойчивост вливаха сила на изморените му крайници. Скоро се намираше достатъчно високо, та грохотът на битката да долита приглушено.

На върха на нестабилното стълбище имаше заключена врата. Не остана такава за дълго — лек шепот на тренирания му ум накара деликатния й механизъм покорно да се отмести. Нахлу вътре. В чернотата над главата му изчезваха въжета, дебели почти колкото ръката му. Насочи заклинание към самата камбана, но масивното парче месинг едва се помръдна. Неохотно хвана тежкото въже и напъна. Краката му се издигнаха от земята, а въжето бавно се спусна.

Намиращите се долу гласове отново се извисиха в ужас, а из кулата се разнесе звукът на стъпки. Някъде в ума си Дийкън осъзна, че е забравил да заключи отново. Камбаната слабо избумтя. Подскочи и отново дръпна. Второ слабо иззвънтяване се разнесе от кулата, но докато въжето се издигаше обратно, се дочу познат глас.

— Спри! — викна Кая, най-сетне достигайки площадката. — Няма нужда от това. Чудов… Чудното създание върши отлична работа.

— Айви? Как? — попита Дийкън, бавно отпускайки въжето.

— Води ги подире си из града, лъкатушейки из улиците. Никога не бях виждала някого да се движи с такава скорост — обясни водачката.

— Променила се е… Какъв цвят е аурата й? — настойчиво попита младежът.

— Син? Има ли значение? — объркано запита тя.

— Синьото е страх. Не се задържа дълго. Трябва да ми помогнеш с камбаната! — примоли се Дийкън, възобновявайки усилията си.

— Не разбирам.

— Айви няма да остане дълго в това състояние. Когато се умори, ще бъде безпомощна. Ще я разкъсат! — викна той.

Кая захвърли меча си и грабна въжето. Айви беше чудовище. Двамата с Лейн бяха малтропи. Врагове от незапомнени времена — чумата на човечеството. Никога не бе виждала малтроп преди, но помнеше ярките истории на родителите си, както и на техните родители. Ръцете на малтропите бяха оцапани с кръв, която Кая не можеше да загърби. Като вид, те бяха утайката на най-низките.

Но това нямаше значение. Айви беше чудовище, но бе спасила живота на войниците й. И Айви, и Лейн рискуваха живота си за каузата, на която Кая бе посветила цялото си съществуване. Като вид — бяха неопростими. Като индивиди — бяха същински дар от боговете.

Никога нямаше да може да им се отблагодари.

След третото дръпване камбаната иззвъня, чисто и силно. Звукът бе разтърсващ, посипал прах от гредите и понесъл се над града. Треперещите по домовете си граждани надигнаха глави. Войниците от Подронието станаха още по-целеубедени. Всички драгойли насочиха кухите си очи към една точка. Синята форма, до този момент ангажирала неуправляваните им умове, мигновено бе заменена и забравена. Ципести криле едва не се отскубнаха от туловищата, към които бяха прикачени, раздирайки въздуха с трескаво-луд напор.