Джоузеф Лало - Битката при Верил

Кая и Дийкън слязоха до по-ниска площадка, където врата отвеждаше към покрива. Дийкън я отвори и излезе навън, следван от водачката на Подронието. Светкавично огледа града. Там, в далечния край на главната улица, неизброими черни форми се приближаваха към тях с лудешки механични мятания на криле. Зад тях, игнорирана, яркосиня точка изчезваше. Дийкън въздъхна облекчено.

— Благодаря! — изкрещя магьосникът между две разклащащи зъбите бумтения.

— Това беше мой дълг! Само се чудя за какво ти бях! Не се съмнявам, че магията ти би била достатъчна — викна в отговор Кая.

— Какво?

— Казах, защо не използва магията си?! — повтори водачката.

— Нямах сила. Прикриването по време на полета, щита, а сега и без кристал? Едва мога да мисля — призна Дийкън.

— Не си им… искаш… ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ, ЧЕ ТОКУ-ЩО ПРИВЛЯКОХМЕ ВНИМАНИЕТО НА АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ ОТ ОНЕЗИ ЧУДОВИЩА, А ТИ НЕ МОЖЕШ ДА ИЗПОЛЗВАШ ЗАКЛИНАНИЕ ПРОТИВ ТЯХ? — ревна Кая, издърпвайки меча си.

Дийкън кимна, търсейки нещо из торбицата си.

— Разбирам, че си искал да приключиш живота си с нещо успешно, но бих предпочела да ме предупредиш! Бих избрала смъртта ми да протече пред очите на свидетели! — беснееше тя, стискайки оръжието си. — Поне ще отнесем със себе една сграда страхливци. Жалко, че е църква!

Дийкън не отговори. Отчасти, защото отдръпването на ръцете от ушите го бе лишило от малкото му останал слух, отчасти, защото умът му бе зает с изчисления. Извади малката бутилка от торбицата и я отпуши, помирисвайки. Със сигурност ароматът й съвпадаше с този на субстанцията, която познаваше под наименованието лунен нектар. Събирана от листата на специфични билки само в нощите на сините пълнолуния и затъмнения, лунният нектар представляваше кондензирана, дестилирана магия.

Не бе донесъл стъкленицата от Ентуел. Дори и там нямаше толкова много. Не се знаеше откъде се е появила бутилката — би отнело векове, вероятно хиляди години, за да се събере такова количество. Ако бе по-убеден относно съдържанието й, щеше да я е дал на Миранда. А ако се окаже отрова… Е, предизвиканата смърт със сигурност щеше да е за предпочитане пред онази, която се носеше към него на грубовати кожести криле. Една капка, прецени той, щеше да е достатъчна да му възвърне изхабената сила, че и отгоре. Тялото му можеше и да удържи силата, съдържаща се в две. Бавно допря ръба на бутилката до устните си.

— Подгряваш се за битката? Не го жали — рече Кая, буквално говорейки на глух.

С плавно, привикнало — и, по всяко друго време, предвидимо — движение, тя постави пръст в основата на стъкленицата и я издигна, изливайки цялото й съдържание в гърлото на Дийкън. Магьосникът мълчаливо го изпи. Дори и изправен пред смъртоносния риск, който се съдържаше в подобно действие, не можеше да допусне прахосването дори на капка. Миг по-късно се зароди усещането. Беше огън, макар че думата не притежаваше достатъчно изразителна сила, който запламтя в съзнанието и в душата му, усилвайки се. Дийкън потръпна, опитвайки се да разпростре ефектите, сякаш ако им позволи да останат концентрирани, щяха да прогорят дупка в реалността. Течността бе искрата, а духът му бе кутийка с прахан.

— Силничко, а? — попита Кая, ококорвайки се широко, когато магьосникът се извърна към нея, а очите му вече сияеха в бяло.

— Събери хората си и ги скрий някъде — спокойно нареди той. Гласът му отекна по-силно от камбаната и с всяка дума придобиваше измерения, сякаш отекваше не само през пространството, а и през времето. — Не зная какво ще се случи, но ще бъде забележително.

С това Дийкън закрачи към ръба на покрива и без колебание пристъпи отвъд.

Кая зина да го предупреди, но нещо относно пропукващите, сияещи стъпки, които бе оставил зад себе си на няколко инча над покрива, й подсказа да не си хаби дъха. Неохотно откъсвайки очи от гледката, водачката се втурна по стълбите.

За миг Дийкън увисна край ръба, сетне се озова на върха на кулата. Като че ли изобщо не бе помръднал, а цялото съществуване се бе преместило за негово удобство. Веднъж озовал се на желаната позиция, магьосникът леко напрегна ума си, за да създаде заклинание.

Мистичното дело достигна Миранда като далечен, ослепителен приплам. Пламъкът бе невъзможно ярък, някак просиял през каменните стени на замъка. Продължителността му бе по-кратка от миг, тъй кратък, че не му обърна внимание, но не можеше да игнорира и ефектите му. Пътуването й в сърцевината на замъка я изправяше срещу магия след заклинание след проклятие, сякаш самата крепост беше изградена от проклетите неща. Впиваха се в душата й, блъскаха я от всички страни. Но сега изчезнаха, пометени настрана от Дийкъновата воля. Вратата пред девойката се разтвори широко.