Джоузеф Лало - Битката при Верил

Умът на Дийкън все още плуваше в енергия, която щеше да стигне на цяла войска магове, но която бързо изтичаше. Вече знаеше, че допълнителните опити за нереалностните манипулации, каквато бе изпълнил само преди мигове, щяха да се провалят. Трябваше да си послужи с конвенционална магия… в масивни количества. Понечи да направи приблизително изчисление на количеството излишна енергия, но се провали, тъй като постоянно променящите се ефекти на свръхдозата се бяха превърнали в усещане, наподобяващо взиране в слънцето, докато същевременно друго слънце наднича от него. Ситуацията изискваше последователно приближаване.

Изтегли острието си и го завъртя с невероятна скорост, превръщайки го в сияещ диск, от който се разнасяше ужасяващо жужене. С ума си вдигна меч от земята и го завъртя. Бързо стана ясно, че това отнема прекалено много време, тъй като обкръжаващите го близници вече се приближаваха. Подобно на птици, издигащи се от поле, всеки меч, захвърлен от сразен войник, се издигна от земята. Бяха десетки. Един по един, в бърза последователност, мечовете се завъртяха със скорост, съответстваща на тази на Дийкъновото оръжие.

Младежът кимна. Това щеше да свърши работа.

Издрънчаването и ударите на остриетата срещу калпавите брони изпълниха улиците на града, достигайки до безжизненото тяло на Айви под формата на хор от тъпи сблъсъци. Бе се проснала на земята, едва дишайки след изблика си на страх. Остриетата на Дезмър бяха обгорени, но все пак непокътнати, все още стиснати в ръцете й. В определен момент бяха възвърнали оригиналната си форма, но почти ослепителното кристално сияние се беше запазило. Когато Айви си пое бавен, плитък дъх, проблесна остър и внезапен пулс. Дъхът напусна дробовете й под формата на писък. Абсорбираната енергия насилствено и болезнено се върна в източника си, откъсвайки Айви от съня и възстановявайки я в будно, макар и замаяно състояние.

— Какво беше това? О… О, не. Къде съм? Имаше драгойли! Няма ли ги? Ехо? Колко време мина? Спечелихме ли? — заекна тя, обхождайки с поглед улицата.

Заобикалящата я среда бавно си проби път до съзнанието й. Земята бе обсипана с натрошени брони, петна черна кръв и сива прах. По калдъръма дрънчаха отломки, тъй като земята трепереше неспирно. Най-близкият звук идваше от север. Обърна се и видя порта на недалечно разстояние. Група близници я сечаха с мечове и брадви, а други се катереха по обгръщащата я стена с помощта на въжета. Отвъд се виждаше замък. Далеч зад него сред облаците се изливаше синьо-бяла светлина.

Досегашните й проучвания предоставиха далеч повече въпроси, отколкото отговори. Айви огледа и себе си. Бе уверена, че се е трансформирала, както и че го е извършила от страх. Това обикновено й струваше няколко дни сън и я оставяше с овъглени дрехи. Облеклото й не бе почерняло, нито изпитваше глад, който да указва, че е прекарала дни в безсъзнание. Случваше се нещо странно — имаше усещането, че това се дължи на Дезмъровото оборудване, но точно сега това нямаше значение.

— Бяхме се отправили към замъка, така че там ще ида — реши тя.

Затича към портата, а същевременно главата й бавно се проясняваше. По времето, когато я достигна, Айви се чувстваше уморена, но не в по-голяма степен от цял ден ходене. Не се намираше в най-доброто си състояние, но определено не беше и в най-лошото.

Нещо много шумно се случваше от другата страна на портата, несъмнено представляващо далеч по-голям интерес за близниците от нея самата. Скачайки от земята върху нечие рамо, а сетне върху въже, бе успяла да преполови пътя, преди някой от войниците да я е зърнал.

— Пускай! Махай се! — викна тя, когато един близник я сграбчи за крака.

Здраво дръпване успя да събори противника над нея и миг по-късно Айви се намираше на върха на портата. В следващия миг висеше от ръба, избегнала на косъм профучалата над главата й огнена колона.

— Мин! — скара се тя, надничайки. — Това съм аз! Какво пра… Еха! Не си скучала.

От другата страна на портата се издигаше камара строшена броня, висока колкото Айви. Мин се изправи на задни лапи и се опря на вратата, изправяйки се очи в очи със стоящата отгоре Избрана. Малтропът предпазливо стъпи на главата й и се спусна надолу по врата й. Драконът довърши останалите близници с огнен полъх надолу по стената. Очистила непосредствената заплаха, тя объркано погледна улиците, мистериозно лишени от близници. Погледна към центъра на града, където периодично към небето проблясваше нещо, наподобяващо дълги метални насекоми — Дийкъновите въртящи се мечове. Драконът насочи поглед към Айви.