Джоузеф Лало - Битката при Верил

Сетне настъпи тишина. Далечен ропот, свистенето на изстиващ камък и потропването на наместващи се отломки бяха единствените звуци. На места стените бяха засияли с ивица червенина, напомняща мраморна ивица. Това бе единствената светлина. Към нея бавно се присъедини мистичното сияние на Миранда. Съвсем доскоро попадало върху великолепие и история, сега освети разруха. Древните портрети лежаха натрошени на пода. Гоблените димяха. Героите бавно се събраха.

— Добре ли са всички? — попита Айви, помагайки на девойката да се изправи на крака.

Етер бавно си връщаше човешкия облик. Колкото и мащабна да беше битката, формолеещата не бе изгубила много енергия. Животинските форми толкова често биваха пренебрегвани за сметка на елементалните, че приемането им не изискваше никакво напрежение, а тъй като повечето от понесените рани бяха физически, приемането на друга форма ги елиминираше. Веднъж Лейн я упрекна, че не умеела да прилага уменията си. Изглежда е бил прав — можеше да бъде далеч по-ефикасна.

Специалната екипировка на Дезмър бе абсорбирала по-голямата част от щетите, без изобщо да проличи. Лейн премести пръстена върху дръжката на меча си в позицията, която Дийкън бе посочил като целебна. След няколко мига, на цената на оставащата съхранена в меча енергия, раните на асасина почти бяха изчезнали. Миранда съсредоточи съзнанието си върху отстраняването на понесените от нея щети, сетне насочи вниманието си към Айви. Женският малтроп се намираше в най-добро състояние, изискващ само миг целение. С краля нещата стояха другояче.

— Ваше Величество! — викна Миранда, втурвайки се към трона.

Избликът от затворилия се портал го бе поразил изцяло — възрастният монарх се бе превил настрани върху трона. Девойката изтича до него. Трябваха й само няколко секунди, за да го върне в съзнание, но излекуването му бе съвсем различна работа. Д’каронската магия се отличаваше с коварна, почти отровна същина. Увиваше се около душата и оставаше там дълго след като раните бъдеха отстранени.

— Достатъчно. Остави ме — каза кралят.

— Вие сте моят крал, няма да позволя да умрете — заяви момичето.

— Погрижи се за града. Заслужават малкото време, което можеш да им спечелиш — рече особата, избутвайки Миранда.

— Градът е добре. Не мисля, че срутихме и една сграда — обади се Айви с леко разочарование в гласа. — Улиците са разчистени. Май Подронието разчиства остатъка. И Дийкън, предполагам. Не зная, пропуснах по-голямата част.

— Пак е без значение. Вече всичко свърши. Може би предшествениците ми са смятали, че спасяват кралството. Бях още момче, когато узнах истината, че те притежават цялата власт. Кралството престана да бъде наше в мига, в който едно от тези неща пое цветовете на севера. Знаех, че не мога да ги върна, можех единствено да забавя ужасната реализация, която щеше да сполети хората ми. Никога не бих си помислил, че предавам света.

— Не се движете, Ваше Величество. Вън от опасност сте, но трябва да си почивате — каза Миранда.

— Ваше Величество… Ваше Величество! Не съм крал, аз съм просто човек. Името ми, кралството, родът ми е почернен завинаги — гневно изрече той, захвърляйки короната си на земята.

— Губим време. Трябва да открием и убием генералите, докато Багу е все още ранен — настоя Етер.

— Генералите не са от значение. Пясъкът изтече. Порталът е отворен. Те успяха, а вие се провалихте — промърмори особата.

— Портал? — попита девойката.

— Светът ни е в техните ръце… Да, светът ни е в техните ръце — неясно изрече кралят.

— Отворен е портал? Къде? — ахна Миранда.

— Аз май знам! Облаците на север бяха осветени. Трябва да е това, нали? — рече Айви, радваща се да бъде полезна.

— Да вървим! Порталът трябва да бъде затворен! — каза момичето. — Но какво ще правим с краля?

— Вървете! Зад тези стени все още са останали неколцина, които ще ме защитават — отвърна той.

Лейн вече се отправяше по коридора. Останалите бързо го последваха. Хвърляйки един последен поглед към своя владетел, Миранда се присъедини към тях.

— Миранда! Трябва да чуеш какво стана! Нещата, които Дезмър е направил, смятам, че те ме събудиха! И… — заговори Айви.

— Айви, все още ни предстои работа. Ще ми кажеш по-късно. Ако има по-късно — мрачно каза девойката.

— По-добре да има. Имам много за разказване.

Мин будно скочи на крака, когато героите излязоха. Миранда, Айви и Лейн се покатериха на гърба й. След няколко думи, драконът започна да се засилва из двора, набирайки скорост и разпервайки криле. Товарът бе по-тежък от обикновено, а се издигаше след един ден полет и една нощ сражение. Крилете уловиха въздуха и припляснаха преценяващо, докато накрая все по-дългите скокове на Мин бяха последвани от издигане.