Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Армията ви е разрушена — провикна се Миранда.

— Не. Вашата армия е разрушена. Това бяха Димънтовите играчки. Направени във вашия свят, с вашите ресурси. Д’кароните бяха четирима. Трима, след като Техт е мъртва. А, но вие така и не проумяхте това, нали? Намирам настоящия момент удачен за разяснение. Смятахте, че името на вида ни е д’карон. Грешахте. Д’карон е военен термин. Означава „първа вълна“. Смятахте, че се борите срещу инвазия. Инвазията изобщо не беше започнала — обясни той с усмивка, раздираща душата.

Обширното поле чернота над него започна да се набръчква. Облаци се издигаха и сгърчваха, разкривайки мимолетни гледки на неизразими неща. Усмивката на Епидим се разшири.

— До този момент — додаде той.

Едновременно с думите му, цялата триъгълна празнота изригна. Черни облаци рукнаха със силата на лавина, откъсвайки героите от земята и запращайки ги във въздуха. Воят на зловонен вихър бе съчетан с грохот и трусове. Земята се тресеше, като че свлачище събаряше самите планини отгоре им. Вятърът се забави, видимо не защото е бил спрян, а защото налягането зад него бавно се изравняваше.

По времето, когато героите отново се намериха на твърда земя, бяха пръснати из краищата на долината. Чернотата се бе умирила. Висеше като мъгла във въздуха, просмуквайки светлината от обелиските. Вонята представляваше задушлива комбинация от тайнствени миризми. В мъглата се различаваха очертанията на някакви тъмни силуети.

Студен вятър започна да фучи из долината. Вихрената форма на Етер се издигна, повлякла стелещата се чернота, вдигайки увисналия над мястото воал. Това разкри гледка, по-лоша от всяка, която биха могли да си представят. Земята бе покрита от създания, нечисти зверове, които нямаха място в този свят. Нямаше две еднакви същества — всяко представляваше купчина паешки нозе, щракащи челюсти, вибриращи криле и хитинови брони. Ужасяващите създания варираха по големина — от такива с размера на куче до масивни като слон. Само три се отличаваха.

Първото дори не можеше да бъде наречено създание. По форма то смътно напомняше корен, който човек би очаквал да открие в някоя аптекарска стъкленица. Груба индигова кожа бе опъната около тяло, което се издуваше в средата и изтъняваше по краищата — цялата му повърхност бе покрита с остри шипове. Онези по дъното бяха протегнали тъмновиолетови стъбълца, лъскави от нещо с консистенцията на сироп, капещо от шиповете. Стъбълцата завършваха с издути, сферични оранжеви краища и играеха ролята на крака, подпрели голямото колкото къща туловище.

Зад него се издигаше създание, почти два пъти по-високо от него. Същността му представляваше три дебели израстъка, които се съединяваха в едно дебело тяло. Дебелината на пипалата съответстваше на ръста на Лейн, а самите те завършваха с редица плоски зъби, които се разперваха като пръсти, когато съществото ходеше. Кожата му бе скрита под гъста бяла козина. Върху безформеното туловище проблясваха стотици черни очички, пръснати по цялото тяло, премигвайки произволно.

Последното създание беше толкова високо, че едва след излизането си от черната мъгла бе в състояние да се изправи в цял ръст. Подпираше се на седем тънки крака, в основата си дебели като дървесен ствол и впоследствие изтъняващи се по сегментираната си дължина, за да завършат с остър ръб. Наподобяваше дългоножка — тялото му бе увиснало между извисяващите се крайници. Макар само седем да докосваха земята, гнусното създание притежаваше повече крака, отколкото можеха да бъдат преброени. Повечето бяха дребни и потрепващи, обсипали тялото му като бодлите на таралеж. На произволни места бяха пръснати по-големи, като например трите, обграждащи щракаща откоподоидна човка — единствената част от тялото му, от която не стърчаха крайници.

Насред тази чудовищна менажерия стояха тримата оставащи генерали. Епидимовото вбесяващо изражение на доволно превъзходство контрастираше рязко с лика на лудост, сгърчил останките от лицето на Багу. В другата си ръка държеше втори обсидианов меч, не откъсваше очи от Лейн. Димънт бе възседнал дълговрато създание, наподобяващо хибрид с размерите на кон, съчетал в себе се змия и стоножка. Неговото лице беше отнесено, сякаш го занимаваха по-важни неща от битката. В отговор на негов жест, демонската орда като вълна се стрелна по ледената твърд.

Избраните се хвърлиха в атака. Мечът на Лейн изгуби очертанията си в постоянно движение, мълниеносните му удари разсичаха дълбоки зеещи рани по телата на по-едрите чудовища и унищожаваха по-малките. Сребърни проблясъци покосяваха хвърчащите създания, приближили се прекалено близо до обсега на камите му. Кристалите в острието бързо засияха. Повечето от създанията останаха назад, далеч по-бавни от целта си. Но скоростта може да предоставя предимство до определено време. Скоро асасинът се изправи срещу стена от създания, прекалено големи за отбягване и твърде добре бронирани, за да бъдат наранени. Размахани нокти и щракащи челюсти го заобикаляха. Лейн стисна по-силно оръжието си и насочи острието срещу тях.