Джоузеф Лало - Битката при Верил

Мин се издигна във въздуха. Извисяващото се паякоподобно създание се движеше из долината със смайваща скорост и тя знаеше, че с лекота би могло да застраши, когото и да е от приятелите й. Разкъсвайки и изпепелявайки онези крилати зверове, достатъчно глупави да се приближат, Мин набра височина. Когато хаосът остана далеч под нея, тя се извърна, прибра криле и се гмурна. От зевта й се носеха пламъци, а в очите й също гореше гняв.

Масивното, многокрако създание продължаваше да крачи тежко, осъзнавайки приближаването на дракона миг преди сблъсъка. Зъби и нокти се вкопчиха в основата на един от краката с цялата сила на инерцията, която ги тласкаше. Наподобяващата черупка повърхност изскърца, напука се и се пръсна, блъввайки гъста зелена кръв. Човката нададе пронизителен писък, а крайниците, достатъчно дълги, за да достигнат Мин, започнаха бясно да драскат по люспите й. Драконът не им обърна внимание, съсредоточавайки усилията си към ампутация.

Формата на Етер се обгърна в пламъци. Гневът обгаряше ума й както никога досега. За останалите тези чудовища представляваха единствено заплаха. За нея бяха лична обида, плесница в лицето на всичко, което тя въплъщаваше. Етер представляваше въплътената природа, но тези създания… те бяха творения на съвсем друга природа. Метаморфът се стрелна ниско, проправяйки си път през по-дребните чудовища, наранявайки колкото се може повече от тях, преди да се насочи към изрода с индигова кожа, оформила точна последователност в ума си. Профуча под създанието, обгаряйки стъбълцата му. Прогорените израстъци се прибираха в шиповете си.

Когато премина под цялото същество, бяха останали прекалено малко стъбълца. То се олюля и падна настрани, смазвайки редица сродни създания. Нови, лъскави пипалца вече се подаваха от тялото му, за да го изправят, когато Етер се приземи отгоре му. Едва сторила това, скочи обратно във въздуха, сподиряна от раздираща болка на всички места, където се бе докоснала до чудовището. Пламъците й засияха ярко, когато се гмурна за повторна атака. Отново бе отблъсната. Кожата на създанието засияваше леко на местата, където Етер се допреше до него. Сетне сиянието се разпръскваше и угасваше. Невъзможно… чудовището се хранеше с енергията й.

Миранда заби жезъла си в земята и насочи трус. Камъкът и ледът се втурнаха напред като висока вълна, хвърляйки настрана чудовища. Магьосницата затича през отворилия се проход. Създанията драскаха трескаво, за да се изправят на крака, като същевременно по-дребните пищяха пронизително, докато биваха стъпквани от по-едрите създания, мъчещи се да я достигнат. Звуците се впиваха болезнено в ушите й. Нямаше значение. Очите й бяха съсредоточени върху форма, необезпокоявано крачеща сред морето от демони, усмихната широко.

Епидим стоеше неподвижен като статуя, а земната вълна се приближаваше. Напрягане на Мирандиния ум раздели стелещата се около него твърд, разблъсквайки охраняващите го създания. Миг по-късно девойката пристъпи в разчистеното пространство. Замахване с ръка създаде кръг каменни колони, отрязвайки достъпа на създанията. Прошепната фраза го подсили със сияещ щит, извил се над тях. Двамата се намираха върху персонална арена, за момента откъснати от останалия конфликт.

— Отново само ние двамата. Значи това е то. Това е всичко, което се изисква да те пречупя. Прекарах часове, дирейки начин да достигна до последното кътче на ума ти. Седмици опити да те отслабя достатъчно, за да ме допуснеш, а се оказва, че е трябвало само да открия баща ти. Един поглед към него — и изоставяш всичко, в което вярваш — отбеляза Епидим.

— Освободи го! — настоя Миранда, вдигнала жезъл, готов да запрати заклинание.

Епидим махна с ръка и съсредоточаващата се магия се пръсна.

— Заради уединението ще оставя камъка и щита — засега. Това мъчение е прекалено изтънчено, за да бъде споделяно с останалите — изрече генералът. На Миранда й се догади от жестокостта на тона му. — Сега имаш повече сила в сравнение с преди и какво ще направиш с нея?

Протегна ръка. Вълна енергия блъсна девойката в стената.

— Нищо — сам си отговори той.

Айви се опитваше да се овладее. Страхуваше се. До полуда. Светлината му обгаряше съзнанието й, но не разполагаше със силата да премине отвъд. Може би трябваше да изпитва благодарност за това. Друг път може би. Не извисяващите се бегемоти я притесняваха. Нито пълчищата незнайни форми пред нея. Толкова често бе срещала чудовища през краткото си време с останалите, че присъствието им почти я успокояваше. Това, което я изпълваше със страх, бе присъствието на Димънт. Но не заради ужасните неща, които й бе причинил и които можеше да причини на приятелите й. Ужасяваше се от реакцията, която присъствието му можеше да предизвика. Зад страха, усилващ се с всеки изминал момент, имаше омраза. Омраза, достатъчно силна да успее там, където страхът се бе провалил. Омраза, която може би нямаше да я пусне. Ужасеното създание бавно се отдръпна при приближаването на генерала. Айви повдигна оръжията си.