Джоузеф Лало - Битката при Верил

Вятърът наистина разсичаше като с острие, сякаш самият въздух бе замръзнал в назъбени парчета. Мин бълваше тежък огнен дъх на всеки няколко минути, потапяйки се в краткотрайната му топлина. Но въпреки почти смъртоносния студ, всеки от героите биваше измъчван от по-настойчив проблем, който лежи пред тях.

Разположени в плитката долина, обкръжена наполовина от Древните, се издигаха три триъгълни колони. Бяха сиви, в основата си широки колкото малка постройка, извисявайки се по-високо и от най-масивното дърво. По продължение на дължината си се стесняваха постепенно, а към върха по-рязко, така че бяха увенчани с малки пирамиди. Издигаха се на стотици крачки една от друга, оформяйки равностранен триъгълник, който заемаше почти цялата северна половина на долината. В площта между колоните спокойно можеше да се побере малък град.

Мин закръжи по-близо. Извисяващите се колони бяха съвършено гладки, сякаш полирани. Нито ивица хоросан или следа от тухла не нарушаваше повърхността, създавайки впечатлението, че всяка кула е била излята изцяло. Единствените неравности по течната гладкост личаха от вътрешната страна на всеки стълб, където се издигаха масивни руни. Покриваха целия край, отвеждайки до място, където точка пронизваща синя светлина плуваше във въздуха точно пред последната руна. И трите кули имаха подобна точка сияние, протегнали лъч мистична енергия, сияен като мълния. Лъчите жужаха и пропукваха, като всеки разсичаше ледения въздух надолу, за да се спре точно на половината разстояние между върха на колоната и земята. Мястото, където лъчите се пресичаха, светеше по-ярко от най-ясното слънце в най-ясния ден. Точно под него се издигаше тънък като хартия и дефиниран от местата, където лъчите спираха, триъгълник от чиста чернота.

Цялата структура се отличаваше с ужасяваща геометрична прецизност. Вледеняваща бе мисълта, че нещо е в състояние да бъде толкова премерено.

— Какво е това? — запита с удивление Айви.

— Може да бъде само порталът — отвърна Миранда.

Етер, без да каже дума, запрати вихрената си форма към земята. Мин я последва, снижавайки се бавно към единственото друго нещо в долината — самотна човешка фигура, която хвърляше дълга, черна, изкривена сянка. Формолеещата се въплъти в камък, но остана на няколко крачки от него. Когато драконът се приземи и героите слязоха, стана ясно защо Етер се бе поколебала. Той стоеше на ръба на мястото, обгърнато от кулите, а силата, изливаща се край границата, създаваше впечатлението, че е в състояние да отдели плътта от костите им при евентуално пресичане.

— Забележително, нали? — мъжът надвика сатанинската смес от звуци, произтичащи от портала.

Бе застанал с гръб към Избраните, наслаждавайки се на чудовищната конфигурация. Продължи:

— Резултатът от векове неспирен труд. Двеста петдесет и пет години, осем месеца, единадесет дни, петнадесет часа. Поне според вашето отчитане на времето. И всеки миг от този период изпълнен с призоваване, извличане, заклинаване и съсредоточаване. Първо самите ние, сетне неколцина от вашите магьосници, накрая цяла армия от Димънтовите близници, проектирани специално за целта. Дори и така, по предварителни изчисления отварянето на портала щеше да ни отнеме не по-малко от триста години. Но, разбира се, това бе преди да ви заловим.

Фигурата се обърна. Бащата на Миранда, но лицето му без съмнение показваше, че самоличността му се ограничаваше до тялото. Отвътре надничаше Епидим.

— Айви и Етер помогнаха най-много, но всички вие внесохте своя принос. Кристалите. Напълнихте стотици от тях. Всеки един съкрати месеци труд. Ако бяхте дошли няколко минути по-рано, щяхте да видите активирането. Забележителна гледка. Впрочем кулите не биват построени. Биват призовани. Напълно неразрушими, всеки техен аспект внимателно оформен в ума. В един момент имате променяща се маса концентрирана магия, в следващия — три съвършени колони мигновено биват привлечени в екзистенцията. Извличат нужната за портала енергия от собствения ви свят. Чудо. Същинско чудо!

Направихте нещата интересни. Действително бях започнал да мисля, че няма да успеем да го отворим. Но сега го сторихме, а от началото на съществуването ни само три свята са успявали да затворят портал. Никой от тях не съществува вече.

— Къде са другите? — настоя Етер. — Времето настъпи. Ще посрещнете съдбата си, а творението ви ще умре с вас.

— Багу премина. Взе Димънт със себе си. Събират армията.