Джоузеф Лало - Битката при Верил

Хиляди въпроси и стотици притеснения се бореха за място в съзнанието й, но момичето ги прогони. Не можеше да си позволи да прахоса тази възможност, чудейки се дали е капан. Магиите вече заемаха предишните си места, а вратата се затваряше. Миранда се стрелна напред, съсредоточавайки мощта на тялото и ума си, за да я задържи отворена. Бе достатъчно, за да я задържи, но настоящата широчина на отвора не бе достатъчна, за да се промуши. Заклинанието бавно започна да се усилва, избутвайки я.

Зад нея се разнесе вятър. Ако се намираше навън, девойката би могла да не му обърне внимание, но бясното й търчане я бе отвело дълбоко в замъка. Подобен звук можеше да бъде обяснен само по един начин. Девойката погледна през рамо и видя ветрената форма на Етер да се носи към нея.

Формолеещата бе прекарала последните няколко минути в опит да влезе в замъка. В качеството си на изградено от магия създание, Етер бе повлиявана в далеч по-голяма степен от наскоро премахнатите заклинания и по лицето й личеше, че няма намерение да им позволи отново да запречват пътя й.

С едно-единствено плавно движение тя прие каменна форма, внимателно бутна Миранда настрана и се стовари върху вратата, преди още да е изгубила инерция. Ударът изкърти тежката дървена конструкция от пантите, карайки я да се плъзне по украсения под.

Миранда се вдигна от пода и стисна надигналата се цицина, свидетелстваща за срещата на главата й със стената. Уж внимателното побутване от каменна форма, движеща се със светкавична скорост, далеч не се оказваше така внимателно. Едва бе съумяла да оформи мисълта да излекува раната, когато новият жезъл покорно си послужи с енергията на изпълнените до пръсване резервни кристали, за да я изцели.

Етер закрачи през високата, елегантна стая отвъд прага, но видимо нещо не беше наред. Сякаш вървеше през буря. Магията, която бегло бе забавила Миранда, я удари като ураган. Неохотно се принуди да приеме човешка форма. Когато маната се превърна в светска плът и кост, мистичният натиск се раздели около нея, наместо да я удря. Лицето й изразяваше решителност и съсредоточаване. Човешката снага бе полезна за много неща, но битката не бе сред тях. Ако елементалните й форми бяха уязвими в присъствието на тази магия, трябваше да потърси алтернатива. Започна да прехвърля из ума си формите, които бе запомнила от откраднатите от Дийкън проби. Несъмнено сред тях трябваше да има някоя, подходяща за сблъсък в закрито пространство…

Миранда забърза подире й. Един от генералите се намираше близо, усещаше го. Малкото налична в коридора светлина изчезна, заменена от непрогледната тъма в обширната нова стая. Сиянието от жезъла й отскачаше от някакви сребърни и златни предмети. Залата се отличаваше с лукс, който можеше да бъде усетен, дори и без да бъде видян. Бавно, внимателно, сякаш можеше да не се окаже готова за онова, което ще види, призова повече светлина от тояжката. Тя разкри портрети в златни рамки, украсени и церемониални мечове, щитове и кинжали… и трон.

Девойката се отпусна на коляно, съумявайки да изрече:

— В-ваше Величество…

Бе си внушила, че няма да го намери тук, че на негово място ще завари някой от генералите, нахлузил на главата си короната, а на лицето си злорадо изражение. А бе открила човек. Макар слабоват и стар, кралят изглеждаше въплъщение на власт и мъдрост. Дори и извърнала очи, усещаше, че я гледа.

— Изправи се, дете. Не заслужавам подобна почит. Вече не.

Гласът му съответстваше на заеманата от него позиция. Особата се изправи бавно, слизайки от подиума.

— Но вие сте кралят. Императорът. Вие управлявате тази земя — каза Миранда.

Той постави ръка на рамото й.

— Владетелят притежава власт и мъдрост. Власт никога не съм имал. Мъдрост… мъдрост само си мислех, че имам. Твърде късно осъзнах, че дори това не е било така — каза той. — Изправи се. Ти си Миранда, ако не греша. Миранда Селесте. Генералите ми биха искали да ме убедят, че мислиш злото на кралството ми.

Миранда се изправи.

— Генералите. Ваше Величество, трябва да разберете, генералите са… — започна девойката.

— Зная. Може би дори повече от теб. Усилията ти са похвални, но вече си закъсняла — обясни кралят.

— Това не е нещо, което ти ще прецениш, човеко. Покажи генералите. Багу е наблизо — изръмжа Етер.

— Етер, моля те, той заслужава уважение! — укори я Миранда.

— Да, Етер. Къде са ти обноските? — долетя глас, сякаш от всички страни едновременно.

Думите отекнаха из помещението, заглушавайки бавното, преднамерено отваряне на врата. От нея се появи Багу. Деформираното му лице носеше арогантно изражение, изражение на изключително задоволство. В ръцете си държеше пясъчен часовник. Миранда повдигна жезъла си, Етер отстъпи една крачка, спирайки се на една от по-агресивните форми, които успя да си припомни. Сред повей на вятъра се въплъти в тигър. Оголиха се масивни зъби, мощни лапи протегнаха дълги нокти и метаморфът скочи.