Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Генералите си връщат контрола? — попита Дийкън, който също бе започнал да усеща умора от усилията си, които обаче не можеха да се нарекат безплодни. Върху покрива край щита бяха се струпали купчинки стрели.

— Не… те… Освобождават ги. Контролиращата ги магия бива разваляна. Никой не ги контролира! — викна Миранда. В същия миг всички създания вече бяха свободни.

Промяната бе мигновена — и вдъхваща ужас. Чудовищата не бяха планирани да бъдат оставяни без контрол. Умовете им не бяха пригодени за свободна воля. Откъслеците съзнание и грубо оформени инстинкти и рефлекси, вложени в умовете им, се задействаха произволно. Внезапни струи миазма биваха бълвани при най-малкото движение — без значение дали принадлежащо на приятел или враг. Издигналите се във въздуха млатеха бясно криле, докато не се удряха в някое друго летящо чудовище или не се блъснеха в сграда. Щом някое от създанията се допреше до нещо, потъваше в бесни конвулсии, докато клетата постройка или създание не бъде унищожено.

— Трябва да ги спрем и да предупредим останалите! — изкрещя Миранда, обръщайки се към верния си дракон, стрелващ се над покривите. — Мин!

Мощното създание, намиращо се на половин град разстояние, обгърнато от хаос, рязко се извърна и се отправи към Миранда при звука на името си.

— Миранда, почакай. Остави града на мен и Подронието — ти трябва да спреш генералите. Изпаднали са в отчаяние — каза Дийкън.

— Но… — започна девойката.

Магьосникът взе ръката й и постави кристала си в нея.

— Вземи това — рече той.

— Ами ти как възнам… — отново поде Миранда.

— Не се тревожи за мен. Върви — каза той, насочвайки ръката й, за да постави втория кристал в празното гнездо на жезъла, точно когато Мин пристигна. — И оцелей.

Без да има какво друго да каже, Миранда кимна, прегръщайки го силно. Двамата се целунаха, сетне тя скочи на гърба на дракона и полетя. Вероятно се дължеше на Дийкъновия кристал, а може би на знанието, че всички тези изпитания се свеждаха до този момент, но умът на момичето никога не бе изпитвал подобно съсредоточение. Прибра д’каронския жезъл на гърба си и призова новата си тояжка. Стрелите от малкото останали арбалетчици не само бяха отразени, но пренасочени към най-големите заплахи.

Мин се стрелна напред, издигнала се високо над града. Дребни, соколоподобни създания, дело на Димънт, хвърчаха край нея — нищожни по размер насекоми, но притежаващи смъртоносни жила. Мощен огнен дъх ги превърна в хвърчащи въгленчета. Замъкът се издигаше пред тях — застрашителна и видимо непревземаема крепост. Бе удържала въстания, инвазии и цели поколения от най-суровите зими. Сега се изправяше срещу Избраните.

Дийкън си позволи няколко мига, в които я наблюдава, а топлината от прегръдката й бавно чезнеше в зимния студ. Накрая се извърна. Предстоеше му работа. Без кристала се намираше в неизгодно положение, но това не беше от значение. Бе добре обучен. Изтощителни тренировки по самостоятелно заклинаване представляваха неразделна част от седмичния му режим. Извади Сивото острие от чантата и то оживя. Скок и умела употреба на левитация го отведоха на улицата долу. Драгойлите бяха посели огромни пробойни сред редиците близници. Кая и хората й си бяха пробили път далеч напред, но сега пролуките биваха запълнени и бойната линия отстъпваше назад. Дийкън си проби път до най-близката група въстаници. Войниците от Подронието, възползвайки се от изненадата, объркването и Дезмъровите оръжия, си бяха пробили път до центъра на града, до обширна градина. Дълбоко сред морето от проблясващи мечове стоеше Кая, издавайки нареждания с бясна енергия.

— Кая! Драгойлите са извън контрол! Дръжте се надалеч от тях! — викна Дийкън, запратил оръжието си в поредно откосяване сред сгъстяващи се редици.

— Няма да стане! — успя да отвърне водачката между два удара. — Ако не са с нас, трябва да бъдат неутрализирани!

— Прекалено много са — и нападат всичко, което привлече вниманието им! — отвърна магьосникът, най-сетне озовал се при нея.

— Тогава насочи вниманието им другаде! — нареди Кая. Дийкън бе поредният от войниците й.

— Ще се опитам — викна той.

— Не опитвай! НАПРАВИ ГО! — ревна бунтовницата.

Очите на младежа трескаво започнаха да обхождат града. Изникна идея. Без да каже нищо, Дийкън разсече път до старинния, украсен вход в северния край на площада. След като блъсна масивните врати, с което само си спечели болка в рамото и успя да отчупи малко лед, младежът прошепна няколко думи и насочи ума си към гредата, която подпираше вратата от вътрешната страна. Тя неохотно се плъзна встрани и магьосникът можа да влезе. Намираше се в църквата — постройка, отстъпваща по старост единствено на замъка. Постройка, чиято кула отстъпваше единствено на най-високата си посестрима от замъка. Кула, която съдържаше камбана…