Джоузеф Лало - Битката при Верил

Вътре в замъка пламналата суматоха също не остана незабелязана. И двамата генерали се втурнаха към дупките, покрити с решетки, служещи за прозорци. По някакъв начин тържествената тишина, очакваща се да донесе бърза гибел за всеки, застрашил столицата, се бе превърнала в гръмовна битка.

— Какво е станало?! Какво е това?! — грубо пожела да узнае Багу.

— Очевидно драгойлите са се разбунтували — отговори Епидим. — И гостите ни са тук.

Багу плъзна взор по покривите, докато очите му не се спряха върху позната омразна форма.

— Вървете. Погрижете се за портала — нареди той.

— Смятам, че вероятно се нуждаете от… — поде Епидим.

— ОТИВАЙ! — изрева Багу, скривявайки пръсти в мистичен жест, с който създаде портал.

— Както желаете, генерале — отвърна Епидим, след което прекрачи отвъд.

Порталът се затръшна подире му, изпълвайки стаята с изблик черна енергия.

Дийкън напрягаше ума си да поддържа щит срещу вихрушките от стрели, които се сипеха върху Миранда от всички страни, а Мин фучеше из въздуха. Вятърът съскаше край крилете й, отнесли я на косъм от поредния залп. Ноктите й разсякоха арбалетчиците, покосявайки ги, без това по никакъв начин да се отрази на скоростта й. Последва нов залп, а тя се спусна дори още по-ниско, на места оттласквайки се с лапа от някой покрив, за да набере допълнителна бързина. В зевта й ревеше огън, но последната частица от ума й, която бе под неин контрол, го удържаше. Тя защитаваше този град. Огънят щеше да го унищожи.

Размазани очертания бяло и черно се стрелваха от улиците към покривите. Лейн търчеше. Малцината войници, успяващи да се изправят на пътя му, не затрудняваха меча му, а когато нечестивите тела се разпадаха на прах, кристалите в острието жадно поглъщаха мистичната енергия, която им бе вдъхвала живот. Очите му бяха вперени в замъка. Подобно на Мин, той също бе движен от инстинкт — ала различен тип, по-скоро усвоен, отколкото изначален. Острието му се насочваше само, движено от толкова дълбоко вкоренено обучение, че се бе интегрирало на несъзнателно ниво. Бе тръгнал на лов. Плячката се намираше в замъка. Още не я беше видял, чул или подушил, но въпреки това знаеше. Някакво уникално усещане бе прогорило образа на целта в ума му. Трябваше да намери Багу.

Улицата долу бе разсечена от едва забележима вълна, движеща се сред вражите тълпи почти със скоростта на Лейн. Айви, недокосната, си проправяше път през близниците, отскачайки встрани и промушвайки се с плавни движения, още преди повечето да са осъзнали присъствието й. На пръв поглед изглеждаше, че тя се придвижва през тълпа незаинтересувани зяпачи. Но тази илюзия бе невъзможна за поддържане, когато достигна до импровизиран вал от войници, застанали рамо до рамо с издигнати мечове. Айви си послужи с бърз и паникьосан замах на досега неизползваните оръжия. Острият ръб разсече оръжия, брони и близници, без да подбира.

Ако бе отделила време да обърне внимание, Айви щеше да забележи как кристалите в оръжията й засияват леко. Също така щеше да види как остриетата стават по-дебели, приблизително в съответствие с увереността й. Наместо това тя се стрелна през отворилия се проход, продължавайки да следва Лейн.

От една съседна улица се носеше гръмовен звук. Там един особено усърден драгойл влезе в градина. Създанията на Димънт вилнееха с пълна сила в качеството си на покварени версии на най-злокобните чеда на природата. За миг звярът поспря, за да огледа останалите абоминации. Онези д’каронски войници, притежаващи достатъчно мозък, за да разсъдят, че драгойлите вече не са съюзници, започнаха да секат създанието.

Когато някакво острие най-сетне проби каменното туловище, от цепката не шурна черна кръв, както подобаваше. Наместо това засъска въздух. Масивният звяр се промени в ревящ вихър, който се стрелна по повърхността на градината. Първо по-дребните създания, впоследствие и по-големите бяха уловени в торнадото. Когато и последното от съществата подскачаше, бореше се и се мяташе из заледения калдъръм и остарелите постройки, вихърът се издигна към небето. От него се посипаха тъмни създания, покосявайки събратята си и част от архитектурата, а вятърът прие формата на Етер, в чиито очи сияеше задоволство. Огледа покривите. Някои от драгойлите се бяха отправили към нея.

— Нещо не е наред — с треперещ глас изрече Миранда. — Усещам… усещам ги как се изплъзват.

Девойката съсредоточаваше цялата си сила към контролиращото заклинание. Д’каронският жезъл бе започнал да дими и да се огъва.