Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Какво има в стъкленицата? — попита Миранда, докато сваляше малката фигурка на драконова глава от скъсания конец.

— Не зная — рече той, внимателно изваждайки запушалката. Миризмата беше силна и позната.

Приличаше на нещо, на което бе попадал при кратките си дискусии с алхимиците в Ентуел, но това беше невъзможно. Никога не бяха разполагали с повече от няколко капки, а тук имаше почти четвърт чаша. Запуши бутилката и понечи да я прибере.

— Ще ти трябва ли веригата? Мисля, че ще й намеря приложение — каза Миранда.

Дийкън кимна и се опита да я откачи, само за да открие, че веригата е запоена за стъкленицата. Послужи си с просто заклинание, за да я отдели, но това се оказа недостатъчно. Само след като създаде непоносима горещина, достатъчна, за да накара веригата да засияе, можа да разтвори една брънка. Каквото и да представляваше тази бутилка, изглежда бе много ценна и не би трябвало да се разделя от веригата. Даде й я, след което я получи обратно, но с окачен талисман, за да съедини краищата й. Успя да се справи и с това, сетне грижливо прибра бутилката.

— Ела, Мин — повика я Миранда.

Драконът се обърна и огледа дрънкулката, разпознавайки я. Сведе глава. Дължината на веригата позволяваше на талисмана удобно да виси върху гърдите й. Веднъж окичена, Мин отново се изправи, сияейки от гордост. Дълго отсъствалото украшение й предоставяше царствено усещане и тя стоеше с осанката на посветен в рицарство. Айви се обърна и се усмихна ослепително.

— Виж се само! Остава ни… О! Вече си облечена като нас — каза Айви, едва сега забелязвайки промяната на Етер. — Невероятно! Изменила си се, за да приличаш повече на нас! Държиш се, сякаш сме отбор, а не просто сбирщина, която понасяш.

— Само ти би могла да откриеш подобен дълбок смисъл в нещо толкова просто — презрително изрече Етер.

— А-ха. Е, все пак изглеждаш добре — отговори Айви, в чийто глас отново се промъкна вълнение. — Като всички. Какво чакаме още?! Да вървим!

— Какво ще кажеш, Дийкън? Готови ли сме? — запита Миранда. Младежът не отговори. — Дийкън?

Сивият магьосник объркано разглеждаше купчината страници, съпровождали бутилката. Странно… езикът бе собствената му бързописна версия, но не помнеше да го е записвал. Описваше с много мрачен тон неизменното настъпване на нещо, което наричаше „Ерата на невежеството“. Вечната бран се споменаваше многократно, но винаги в минало време. Близо до долната част на страницата текстът спираше рязко, за да бъде заменен от съобщение, изписано на северен език, заемащо цялото останало място. То гласеше: „Спри да четеш. Знанието ще дойде в нужното време“.

— Дийкън! — викна девойката, най-сетне привличайки вниманието му. — Нещо не е наред ли?

— А, не. Не мисля така. Просто избързвам. Какво ме питаше?

Преди тя да е успяла да отговори, Лейн, Етер, Айви и Мин се обърнаха едновременно към северния хоризонт. Червеният залез бе закрит от редица черни петна.

— Много са. Някъде… десет драгойла. Мисля, че имат ездачи — каза Айви. Мин кимна утвърдително. — Не мисля… не. Не са се отправили към нас.

— Ще използват за отправна точка мястото на битката и ще инициират търсенето от нея — каза Дийкън. — Няма да ни затрудни да ги избегнем.

— Не… — поде Миранда, в чиято глава започваше да се оформя идея. — Не, мисля, че бихме могли да ги използваме. Не съм ти показвала д’каронския жезъл, нали?

— Не си — отвърна младежът, докато улавяше подхвърлената му тояжка.

Тутакси на лицето му се появи изражение на удивена реализация, предизвикана от разкрилите се заклинания. Из съзнанието му захвърчаха идеи. Не след дълго започна да се оформя план. По очите му девойката можеше да разбере, че двамата бяха на едно мнение.

— Може ли да бъде сторено? — попита тя.

— Почти със сигурност. Ще отнеме известно усилие. Смея да кажа, че най-трудната част ще бъде убеждаването на войниците от Подронието — бързо каза Дийкън.

— Остави това на Кая — рече момичето. — Етер, би ли могла да привлечеш вниманието на търсещите?

— Несъмнено — отвърна метаморфът.

Без да каже нищо повече, Етер се изстреля във въздуха. Миранда бързо придърпа Кая настрана и обясни плана. Водачката се ухили.

— Внимание, Подроние! — поде тя. — Войната видя последния си залез!

Северната столица бе необичайно тиха. Въпреки факта, че бе най-северният град в империята, улиците му рядко бяха неоживени. Толкова далеч на север въздухът се отличаваше с целогодишен смъртоносен мраз, но съдбата, географията и климата се бяха съюзили в създаването на ивица земя, донякъде пощадена от арктическия студ. Местните, които в никакъв случай не биха пропуснали да се възползват от неочаквания късмет, бяха обгърнали необичайния район с яки стени, основавайки крепостния град Верил.