Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Трябва да ги покажа на останалите — настойчиво изрече тя, изчезвайки към заетите войници.

— Определено „уникални заклинания“! — рече Дийкън, обръщайки се, за да проучи останалите страници от вързопа.

Бяха изписани от непозната ръка. Всъщност повече от една. На всеки няколко абзаца почеркът се променяше, но тонът оставаше един и същ. Зачитайки се, той откри, че това представляват бележките на Епидим, отнасящи се до менталния и духовния аспект на създаването на Айви. За разлика от механичните и стерилни писания на Димънт, думите на Епидим бяха оживени. На места дори изглеждаха ентусиазирани. Дийкън поглъщаше изписаното, спирайки единствено когато Лейн блъсна гравираната дръжка на меча си в лицето му.

— Да. Да, разбира се — рече младежът, вземайки оръжието и започвайки да го анализира, докато същевременно говореше за бележките на Миранда. — Такъв голям обем за толкова кратко време. Цялата тази информация. Истинско мъчение е било да я прехвърляш… Тези бележки… Айви заета ли е? Вероятно не, трябва да чува за това. Отнасят се за нея, поне по-голямата част… Този дизайн е много хитър… Дезмър е трябвало да създаде нов тип оръжие за нея, защото тя е получила същото обучение като близниците — ако може да се нарече обучение… Какво означава този знак…? А, да… очевидно близниците притежават някакво инстинктивно обучение за повечето оръжия, инсталирано в умовете им. Поставяш оръжие в ръката им и то го активира… Тази подредба е интересна…

— Насочи вниманието си към едно нещо, Дийкън — настоя Миранда, чиято глава се замая от прескачането на теми.

— Добре. Първо меча. Има пет магии. Първата е огън. Нажежава острието до сияние. Втората е забавяне на времето — или бързина, мисля. Активирай я и времето около теб ще те забави. Тази ще те направи невидим. Забележително. Тази увеличава силата ти. Тази те лекува. Низът д’каронски руни дефинира заклинанието, а този кръг с единична руна създава заклинанието. Това е активационната руна, без която магията няма да се задейства. Изместването му, за да застане на една позиция със съответния низ руни, е достатъчно — каза той, обръщайки се към Миранда. — Сега за близнишкото обучение. Айви сигурно е прогонила по-голямата част от него, но подготовката с оръжие е различна, почти рефлексивна.

Ако Айви използва оръжие, което е включено в д’каронското обучение, може да го използва със същата ловкост като тях — на цената на същото намерение. Накратко: ако използва дадените й от тях умения, става безмозъчна като близниците. Обучението покрива всичко. Единствените празнини са тъпите оръжия и някои от по-сложните такива, базирани на въже и верига. Дезмър е трябвало да създаде нещо, което тя да е в състояние да използва, но близникът не би могъл. Брилянтно. Има и още страници. Не се отнасят до Айви. Изглеждат по-стари. Много по-стари, написани изцяло на д’каронски… Странно. В по-старите писания изглежда д’карон е съществително собствено, а тук изглежда употребено неправилно. Означава първи… първи… ох, да му се не види, къде са ми записките…

Миранда протегна ръка, за да вземе жезъла си. Ръка стисна китката й. Девойката повдигна очи и видя Етер да я гледа смаяно.

— Да не си си изгубила ума? Тези оръжия са изработени от Дезмър. Той ни предаде. Агент на д’кароните. Кой знае какво е вложил в тези предмети. Докосването им е лудост. Употребата им е самоубийство! — викна метаморфът.

— Дезмър би сторил много неща, но никога не би покварил оръжията си — каза Лейн.

— Би застрашил бъдещето на света, но не би го сторил с творенията си? Откъде си толкова сигурен? — възрази Етер.

— Не можеш да очакваш от някого да прави това, за което го помолиш. Не можеш да очакваш от него да стори това, което трябва и дори иска да направи. Но можеш да му се довериш да бъде себе си — обясни Миранда. — Дезмър се самоопределя чрез оръжията си.

Метаморфът отстъпи. По-низшите създания винаги бяха представлявали мистерия за нея. Бе успяла да се убеди, че това се дължеше на умовете им — прекалено прости, за да бъдат разбрани, лишени от структура и разсъдък. Всичко отвъд сдобиването с храна, откриването на подслон и продължаването на рода преминаваше в произволност, от нейна гледна точка. Времето й сред тях й бе разяснило две неща: никога не би ги разбрала, но беше възможно те да се разбират едни други. Смесицата им от размътено мислене и натрошени гледни точки на моменти довеждаше до нещо, в голяма степен напомнящо прозрение. От всички смъртни Миранда изглеждаше най-проницателна в това отношение. Ако тя вярваше в нещо, най-малкото трябваше да му предостави съмнение.