Джоузеф Лало - Битката при Верил

Девойката вдигна Дезмъровия подарък. До този миг д’каронският жезъл й беше удачен. Или поне така й се струваше. Когато пръстите й се сключиха около произведението на изкуството, изработено от полуелфа, момичето осъзна колко неподходяща е била предната й тояжка. Усети как умът й се изостря. Очите й проследиха деликатните низове руни, покрили старото на вид сребърно дърво. Линиите сякаш се разгръщаха и свиваха пред очите й. Макар да не усети доловимо извличане, щом докосна повърхността на жезъла, разположените по дължината му кристали започнаха да пулсират. Не след дълго сияеха отчетливо. Когато сиянието достигна максималната си степен, ефектите на тояжката се обединиха. Удивителното оръжие буквално изгуби теглото си, издигайки се от захвата й, оставайки покорно във въздуха. По някакъв начин фокусиращият ефект се запази дори и тогава.

— Невероятно — изрече удивено Дийкън. — Жезълът… има зона на ефект, а въпреки това… аз не го усещам. Долавям присъствието му, долавям наличието на сила, но не усещам ефектите. По някакъв начин е успял да създаде жезъл, който предоставя енергията си само на притежателя. Никога не съм виждал подобно нещо да бъде постигано, без преди това да бъде прикачено към душата… не мислиш, че…

— Съмнявам се, че Дезмър би направил подобно нещо. Вероятно ще го сметне за измама — отвърна девойката.

Миранда експериментира с левитиращия жезъл. Плуваше във въздуха край нея, когато тя закрачи, а при най-малката мисъл скачаше в ръката й или се стрелваше в пожеланата от нея посока.

Лейн, до когото бе застанала Мин, вече бе успял да се оборудва с част от леката броня. Тънката ризница от брънки, покрита с прилепващата черна тъкан, напомняща кадифе, го караше да изглежда като безличен силует връз снега. Дръжките на около дузина ками за хвърляне стърчаха на групи по три от всяка част на одеждите му, достатъчно голяма, за да ги побере. Приключи екипирането си с намятане на бял плащ. Ако някой бе изпитвал съмнения, че Лейн е истински асасин, необходимо бе единствено да го погледне.

Изтегли новия си меч. Острието се измъкна от ножницата с едва доловимо изсъскване. До голяма степен приличаше на оръжието на Тригора, но притежаваше доловима крива. Малтропът нанесе няколко удара — тънкото, елегантно острие мълчаливо и безпогрешно разсече въздуха. Доволен, Лейн отново го прибра.

Миранда откри качулеста роба, която й бе по мярка. Обличането й по някакъв начин добави към, и без това значителния, ефект на новия жезъл. Помръдвайки, усети лекото раздвижване на нещо, наподобяващо студен пясък, оказало се същата изключително фина ризница, която Лейн носеше.

— Оо, какво е това? — рече Айви, грабвайки последните останали неща върху постлания вързоп.

Въпросната екипировка действително бе предназначена за нея и женският малтроп дискретно се скри зад Мин, за да се преоблече. Изникна преобразена. Дрехите приличаха на Лейновата екипировка, но бяха изцяло бели. Наметалото бе разцепено по средата почти до половината си дължина, а останалите одежди бяха по-прилепнали, несъмнено, за да не пречат на движенията й. Тъй като това бяха първите дрехи, предназначени специално за нея, моментално я накараха да изглежда по-възрастна, по-сериозна и по-заплашителна. Бяха изчезнали развлеченото, раздрано наметало и овъглените ръкавици и ботуши. На мястото, където преди стоеше детинско, безобидно, глупаво създание, сега достолепно се изправяше индивид, който трябваше да бъде взет на сериозно. Айви окачи новите си оръжия на ремъци, които откри от двете страни на панталоните си.

— Харесва ли ви? Чувствам се малко странно — каза тя, опитвайки се да се види.

— Приличаш на боец — рече Миранда.

— О! Е, на мен ми харесва. Не е толкова удобно, но е много по-лесно да се движа — отговори тя, опитвайки няколко грациозни извъртания, подскачания и пируети.

Мин подуши новите одежди и непознатите им миризми. Миранда огледа приятелите си, сетне себе си. Тъй като бяха облечени в бяло, създаваше се впечатлението, че носят униформи. Само Мин си бе останала същата, тъй като Етер тихомълком бе променила облеклото си в тон с тяхното. Миранда се замисли. Предстоеше най-трудната битка в живота им. Трябваше да има нещо, което да помага на Мин. Не й отне дълго, за да осъзнае какво.

— Дийкън. Пазиш ли още талисмана от врата на Мин? — попита девойката.

— Би трябвало — отвърна магьосникът.

Започна да изважда разни неща от торбицата си. Купчина листове, бутилка на дълга верига, накрая и нужното. Това парче някога красеше шлема на покойната Тригора. Бе омагьосано, предпазвайки носителя си от ефектите на почти всички магии. Мин го носеше като малка, отгризала го със собствените си зъби от шлема на генерала.