Дейвид Едингс - Пазителите на запада. Кралят на мургите

Когато звездите изгряха на кадифеното небе, всички се събраха край огъня, за да вечерят. Храната се състоеше от печено агнешко, задушени зеленчуци и черен хляб от запасите, които им беше предоставил Вард.

— Царска вечеря, лейди Поулгара! — рече доволно Сади, когато се натъпка.

— Да бе — промърмори Гарион.

— О, все забравям: такъв непретенциозен човек си, Белгарион. Трябва по-често да напомняш на хората за кралската си особа.

— Напълно съм съгласна с теб, Сади — рече Се’Недра.

— Не съм сигурен, че в момента това би било добра идея — рече той. — Точно сега такава чест не ми е необходима.

Силк стана и Велвет попита:

— Къде отиваш, Келдар?

— Някъде, където няма да ме шпионират.

— Опитай се да мислиш за това като за приятелска грижа от моя страна. Моята задача не е да те следя, ако успееш да погледнеш на нея по този начин.

— Все същото е, Лизел.

— Разбира се, но като се каже по този начин, не звучи тъй неприятно, нали?

— Много умно, няма що!

— И аз така мисля. Гледай да не се загубиш.

Той се отдалечи в тъмнината, като мърмореше под носа си.

— Колко мислиш, че ще продължи търсенето, дядо? — попита Гарион.

Старецът почеса разсеяно брадата си и отговори:

— Трудно е да се каже. Малореанците нямат безумната упоритост на мургите, но ако заповедта е дадена от някой с достатъчно силна власт, сигурно ще се постараят и няма да спрат поне докато не стигнат до планината.

— Това прави поне няколко дни.

— Най-малко.

— А през това време Зандрамас се отдалечава все повече и повече със сина ми.

— Страхувам се, че не можем да направим нищо по въпроса.

— Няма ли да ги заблудим с моряшките си дрехи, Белгарат? — намеси се Сади.

— Не ми се рискува. Нийсанските дрехи отдавна не са нищо ново в земите на мургите. Те сигурно ще бъдат нащрек, а и плюс това не знаем какво точно търсят. Може в заповедите им да има и точно описание на външността ни.

— Не сме сами — каза Силк, като се приближи към огъня. — Видях още няколко лагерни огъня на север оттук.

— На какво разстояние?

— На няколко левги. Бях се качил на скалата, а оттам се вижда чудесно. Огньовете са доста разпръснати.

— Малореанци? — попита Дурник.

— Най-вероятно. Мисля, че претърсват гората.

— Е, татко? — обади се Поулгара.

— Нищо не можем да решим преди да настъпи денят. Ако просто минават, можем да останем тук. Ако обаче търсят сериозно, ще ни се наложи да измислим нещо друго. Сега е най-добре да се наспим. Утрешният ден може да се окаже доста тежък.

На другата сутрин още преди зазоряване Силк вече беше на крака. Докато другите се надигаха, за да се съберат край огъня, той отново се упъти към скалата.

— Идват — съобщи той. — Претърсват гората педя по педя. Няма начин да не ни открият.

— Някой да изгаси огъня — нареди Белгарат. — Не можем да си позволим да ни открият по него.

Докато Дурник засипваше огъня с пръст, Тот се изправи и се вгледа надолу. Сетне потупа Белгарат по рамото и посочи напред.

— Какво иска да каже, Дурник? — попита старецът.

— Казва, че от другата страна на езерото има гъст трънак. Мисли, че ако заобиколим скалата, ще намерим добро скривалище.

— Иди да огледаш — рече кратко Белгарат. — През това време ние ще се опитаме да заличим следите от престоя си.

Отне им около четвърт час да съберат палатките и да премахнат следите, които биха могли да издадат на войниците, че някой е бил тук през нощта. Дурник и Тот се върнаха тъкмо когато Силк правеше последен оглед на мястото преди да го напуснат.

— Става — съобщи ковачът. — Точно в средата на трънака има празно пространство. Ако внимаваме, няма да оставим следи.

— Ами това? — рече Гарион и посочи високата скала.

— Ще се покрием с трънаци и няма да ни забележат. Няма да ни отнеме много време.

После се обърна към Силк и продължи:

— На какво разстояние са войниците? С колко време разполагаме?

— Около един час.

— Повече от достатъчно.

— Да се захващаме тогава — рече Белгарат. — Предпочитам да се скрия, отколкото да бягам.

За да стигнат с конете до средата на гъсталака, трябваше да си проправят път през тръните. Докато Гарион и Силк ги подреждаха обратно по местата им, Дурник и Тот нарязаха достатъчно дълги клони, за да покрият празното пространство. Докато изпълняваше задачата си, Тот изведнъж спря и очите му станаха безизразни, сякаш се бе заслушал в нещо. Изражението му стана колебливо.

— Какво има, Тот? — попита го Дурник.