Дейвид Едингс - Пазителите на запада. Кралят на мургите

Поулгара обърна дланта си нагоре и съществото увисна неподвижно във въздуха.

— Малко по-добре. Този път имаше повече сила.

— Пусни го! — изскимтя отшелникът и заподскача от яд.

— Сигурен ли си?

— Да. Пусни го! Пусни го!

Гласът му се превърна в хленчене.

— Щом настояваш!

Огромното чудовище с капеща от челюстите слюнка се обърна във въздуха и с ужасен рев се нахвърли върху отшелника.

Високият човек се отдръпна и вдигна пръчката пред лицето си. Чудовището изчезна.

— Занапред внимавай с чудовищата. Никога не знаеш кога може да се обърнат срещу теб.

Влудените му очи се присвиха и той насочи пръчката си към нея. От върха й право към Поулгара изхвърчаха рояк огнени топки, свистящи във въздуха.

Тя отново вдигна ръка и пламъците отскочиха към дърветата. Една от топките подпали влажните иглички на земята, където беше паднала. Вдигна се пушек. Гарион заби пети в хълбоците на коня си. В същия момент и Дурник стори същото, като размаха брадвата си.

— Не се месете! Поул ще се справи с това сама — заповяда Белгарат.

— Но, дядо, това беше истински огън!

— Прави каквото ти казвам, Гарион. Ако сега се втурнеш там, ще нарушиш баланса й.

— Защо се инатиш толкова? — попита Поулгара. — Просто минаваме оттук.

— Тези гори са мои! — изкрещя отшелникът. — Мои са! Мои!

Не спираше да подскача в лудешкия си танц.

— Това е направо жалко!

Човекът отскочи от изумление и се вторачи в земята пред краката си — тя бе избухнала в зелени пламъци. Във въздуха се вдигна голям облак лилав пушек.

— Харесват ли ти цветовете? От време на време обичам да се наслаждавам на малко разнообразие.

— Поул — намеси се Белгарат, — ще престанеш ли да си играеш!

— Това не е игра, татко. С учебна цел е.

Едно дърво на няколко метра от отшелника внезапно се наведе, сграбчи го в здравата прегръдка на клоните си и пак се изправи. Борещият се човек се озова на няколко метра над земята.

— Толкова стига ли ти вече? — попита Поулгара и погледна нагоре към отчаяно опитващия се да се освободи човек. — Решавай по-скоро, приятелю. Доста високо си, а на мене вече ми писва да те държа там.

С ругатня отшелникът успя да се изхлузи и тупна тежко на земята.

— Удари ли се? — попита тя.

Той запрати към нея тъмнина. Тя обаче с каменно спокойствие продължи да седи спокойно на седлото си и за миг се обля в синкава светлина, която отблъсна тъмнината.

В погледа на отшелника припламна коварство и в следващия миг една по една частите на тялото на налудничавия човек започнаха да се подуват неимоверно. Той нарастваше. Лицето му беше обзето от ярост. С един замах на огромния си юмрук той повали едно дърво, наведе се, откърши един клон и тръгна към Поулгара, размахвайки грамадната си сопа.

— Поул! — извика Белгарат. — Внимавай!

— Мога да се справя, татко — отвърна тя и се обърна към триметровия великан. — Страхувам се, че отиде твърде далеч. Надявам се, че умееш да бягаш.

После направи странен жест и помежду им се появи огромен вълк. Беше голям колкото кон, а ръмженето му беше ужасно.

— Не ме е страх от илюзиите ти. Аз съм Господ. Не се боя от нищо!

Вълкът го захапа за рамото. С болка и изненада отшелникът се дръпна и закрещя на ръмжащия звяр:

— Махай се! Махай се!

Животното приклекна и оголи зъби.

— Махай се!

Отшелникът плесна с ръце и Гарион почувства как напряга цялата си воля, за да накара вълка да изчезне.

— Препоръчвам ти незабавно да бягаш — предупреди го Поулгара. — Не съм го хранила от хиляда години и е чудовищно гладен.

Нервите на лудия не издържаха и той се обърна и побягна в гората. Вълкът го последва, като не спираше да ръмжи и да трака със зъби по петите му.

— Приятен ден! — провикна се Поулгара.

— Горкият човек! — въздъхна Поулгара.

— Вълкът ще го догони ли? — попита Се’Недра плахо.

— Вълк ли? Не скъпа, това беше просто илюзия.

— Да, но нали го ухапа. Видях кръвта.

— Просто малък урок, Се’Недра — отговори й тя.

— Защо тогава каза „горкият човек“?

— Защото е напълно луд. Из мозъка му бродят сенки.

— Такива неща се случват понякога, Поулгара — обади се Белгарат. — Давайте да вървим. Искам да навлезем по-дълбоко в гората преди залез слънце.

Докато яздеха през гората, Гарион изравни коня си с този на дядо си и попита:

— Мислиш ли, че може някога да е бил гролим?

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто си помислих… Искам да кажа, че има два вида магьосници — гролимите и ние. Той не е бил един от нас, нали?