Дейвид Едингс - Пазителите на запада. Кралят на мургите

— Добро утро! — поздрави Белгарат. — Още не съм ти благодарил за книгата.

— Трябва да благодариш на Кайрадис. Дадохме ти я по нейна заповед. Мисля, че ти и приятелите ти трябва да тръгвате, и то бързо. Насам идват войници.

— Малореанци ли?

— От Рак Веркат насам е тръгнала колона. Най-вероятно ще са в селото по пладне.

— Ще ни дадеш ли някакъв кораб? — попита Белгарат. — Трябва да стигнем до Малореа.

— Това би било непредпазливо. Корабите им кръстосват около брега.

— Според теб нас ли търсят? — намеси се Поулгара.

— Възможно е, лейди Поулгара. Но заповедите на командира им в Рак Веркат са издадени отдавна с цел да открият криещите се на острова мурги. Отрядите обикалят по няколко дни из равнините и после се връщат в гарнизона си в Рак Веркат. Този поход е просто една от многото рутинни експедиции. Войниците не са много старателни и няма да се задържат дълго наоколо. Веднага щом си тръгнат, вие ще се върнете и ще ви дадем кораб.

— Колко е голяма тази гора?

— Доста, о, прастари.

— Добре. Малореанците срещат доста затруднения в горите. Доберем ли се до дърветата, ще бъде детска игра да им се изплъзнем.

— Ще трябва да стоите далеч от отшелника, който живее в гората.

— Отшелник ли?

— Побъркан нещастник. Иначе не е зъл, но обича да си прави шеги с хората.

— Ще го имаме предвид. Гарион, иди да събудиш другите и им кажи, че трябва да тръгваме.

Докато всичко стана готово за тръгване, слънцето вече беше изгряло над ниските хълмове на изток. Сади подаде глава от вратата и като видя топлото слънце да осветява ясното утро, плискайки с лъчите си щедро над селцето и малкото пристанище, рече:

— Къде са дъждът и мъглата, когато най-много имаш нужда от тях?

— Имаме около четири часа преди малореанците да стигнат дотук. Нека използваме това време да се отдалечим колкото се може повече — каза Белгарат и като се обърна към Вард, простичко продължи: — Благодарим ви за всичко.

— Нека боговете бъдат с вас! — отвърна белокосият. — Тръгвайте!

Групата им излезе от селото и тръгна през ливадите към гората.

— Следваме ли някаква посока, стари приятелю? — попита Силк.

— Не, но това няма значение. Единственото, от което се нуждаем сега, е някой гъсталак. Малореанците се изнервят всеки път, когато не могат да видят поне на една миля във всички посоки. Това ме кара да мисля, че не биха претърсили гората с особена охота и старание. Ще видя дали няма да намеря нещо подходящо.

Старецът понечи да тръгне на северозапад, но рязко спря. От гората пред него се появиха двама души. Единият беше с бели одежди, а другият — едър здравеняк — стоеше до него нащрек.

— Поздравявам те, прастари Белгарат — рече бялата фигура — гласът бе женски. Тя повдигна качулката от лицето си и Гарион видя пред очите й тъмна платнена препаска. — Аз съм Онател. Тук съм да ви водя.

— Признателни сме за помощта ти, Онател.

— Пътят ви, Белгарат, води на юг оттук. Трябва да продължите още малко през дърветата и ще излезете на стара пътека. Доста е обрасла, но ще ви отведе до сигурно скривалище.

— Видя ли какво ни чака, Онател? Ще ни намерят ли тези войници?

— Ти и твоите приятели сте в безопасност, въпреки че вие сте тези, които те дирят. Ще претърсят целия остров заради вас, но не ще ви намерят, освен ако някой не ви издаде. Пазете се от отшелника, който обитава тези места. Той ще се опита да ви подложи на едно от своите изпитания.

Като рече това, тя протегна ръка към грамадния мъж, който стоеше до нея. Той нежно я пое и я поведе обратно през гората.

— Колко удобно — отбеляза Велвет. — Даже прекалено удобно!

— Тя не би ни излъгала, Лизел — обади се Поулгара.

— Да, но може да премълчи някои неща, нали?

— Имаш много подозрителен нрав — забеляза Силк.

— Да кажем, че обичам да бъда предпазлива. Когато някой напълно непознат застане на пътя ми и каже, че желае да ми помогне, обикновено се изнервям.

— Хайде да вървим и да намерим пътеката — предложи Белгарат. — Ако после ни се наложи, можем да се отклоним от нея на някое по-закрито място.

Групата се насочи напред под сенките на вечнозелените дървета. Почвата беше влажна и дебело напластена с нападали иглички. Слънцето спускаше все по-уверено лъчите си през плътната завеса на дърветата, но сенките между тях още имаха синкавия оттенък, на ранната сутрин. Дебелият горски килим заглушаваше стъпките на конете им и те напредваха в тишина.

Пътеката, към която ги бе насочила пророчицата, се намираше на около миля напред сред дърветата. Беше хлътнала дълбоко в горската почва, сякаш някога по нея бе минавал постоянен поток от хора. Сега обаче лежеше пуста и изоставена на прегръдката на треви и бурени.