Дейвид Едингс - Пазителите на запада. Кралят на мургите

— О, прозрете и тази истина — продължи Белгарат. — Камъните по света и по всички други светове шепнат безспир за онези две скали, които текат в сърцето на сътворението. Едно време те били едно цяло и заедно лежали в центъра. Но както всичко на този свят те били разделени. И в мига, когато станало това, те се изправили един срещу друг с такава сила, която унищожавала слънца. И там, където тези два камъка бъдат намерени заедно, ще бъде мястото на последния сблъсък. Ще дойде денят, когато разделението ще спре и всичко отново ще стане едно цяло. Тогава всичко ще се обедини с изключение на двата камъка. Силата, която ги дели, ще бъде прекалено голяма. В деня, когато разделението спре, един от тях навеки ще изчезне и същият ден ще ознаменува за другия вечен живот.

— Да не искат да кажат, че Кълбото е само половинка от камъка? — попита Гарион с недоверие.

— И явно другата му половинка е Сардионът. Това обяснява много неща — съгласи се Белгарат.

— Не мислех, че са свързани.

— И аз. Но пък историята пасва идеално, нали? Още от самото начало всичко върви в чифтове: две пророчества, две съдби, Дете на Светлината, Дете на Мрака — всичко това води до мисълта, че би трябвало да има и два камъка, нали?

— И Сардионът има същата сила като Кълбото — добави горчиво Поулгара.

Белгарат кимна.

— В ръцете на Детето на Мрака той може да направи всичко, което Гарион може с Кълбото, а ние още не сме проучили напълно способностите му.

— Дава ни и чудесен мотив да попречим на Зандрамас да се добере до Сардиона, нали — рече Силк.

— Та аз вече имам всичката мотивация на света да й попреча! — намеси се Се’Недра.

На сутринта Гарион стана много рано. Излезе от стаята, която делеше със Се’Недра, и завари Белгарат вече отвън. Той седеше на масата в голямата стая и не сваляше поглед от книгата на мъждукащата светлина на свещта.

— Не си ли спал въобще, дядо?

— Какво? О, не. Исках да я прочета от кора до кора, без никой да ме притеснява.

— Откри ли нещо, което да ни е от полза?

— Много неща. Най-после разбрах какво прави Кайрадис.

— Защо, и тя ли е замесена в това?

— Тя смята, че да.

Той затвори книгата, облегна се назад и се вторачи замислено в стената.

— Хората тук и онези в Даласия смятат, че е тяхна задача да направят своя избор между двете пророчества, между силите, които разделят вселената. Според тях именно техният избор ще реши съдбата на света.

— Просто да изберат? Да изберат една от страните — и това е!?

— В общи линии, да. Смятат, че изборът ще стане при една от срещите на Детето на Светлината и Детето на Мрака, а двата камъка — Кълбото и Сардионът също трябва да са там. Задачата, да се направи този избор, от векове се поставя само пред един от пророците. На всяка една от срещите е имало по един точно определен пророк. Подозирам, че е имало някой в Ктхол Мишрак, когато ти срещна Торак. Както и да е, задачата сега е възложена на Кайрадис. Тя знае къде е другият камък и кога ще бъде срещата. Тя ще бъде там и ако всички условия са изпълнени, ще направи своя избор.

— Не вярваш на всичко това, нали?

— Не знам, Гарион. През целия си живот сме живели според предсказанията на пророчеството, а то си направи доста труд, за да ме доведе тук и да постави тази книга в ръцете ми. Може и да не вярвам докрай в този мистицизъм, но при всички случаи не смятам да го пренебрегна.

— Казва ли се нещо за Геран? Каква е неговата роля във всичко това?

— Не съм сигурен. Може и да бъде предназначен за принасяне в жертва. Така смята Агачак. Вероятно е също Зандрамас да го е отвлякла само за да те накара да тръгнеш след нея и да вземеш Кълбото със себе си. Нищо няма да се реши, докато Кълбото и Сардионът не бъдат събрани на едно място.

— Мястото, което го няма — добави Гарион лаконично.

— Нещо в този израз не ми дава мира — изръмжа Белгарат. — Понякога ми се струва, че знам какво точно е, но в следващия момент ми се изплъзва. Или съм го виждал, или съм го чувал някъде, но не мога да си спомня.

— Много рано сте станали — рече Поулгара, която тъкмо влизаше в стаята.

— Това се отнася само за Гарион. Аз още не съм лягал.

— Цяла нощ ли стоя?

— Май да. Мисля, че това е нещото, което чаках — продължи той, като постави ръка върху книгата. — Като станат другите, ще съберем багажа и ще тръгваме. Време е.

На външната врата се чу леко почукване. Гарион стана. Отвън в бледосивата светлина на утрото стоеше Вард.

— Трябва да ви кажа нещо.

— Заповядай, влез! — рече Гарион и отвори широко вратата.