Дейвид Едингс: Пазителите на запада. Кралят на мургите

Слънцето вече бе високо в небето и рояци летящи животинки се надпреварваха да жужат в топлите златисти лъчи. Синкавите сенки на сумрака бяха изчезнали.

Внезапно Белгарат спря коня си, заслуша се и каза:

— Чуйте!

Далеч назад, но доста ясно, се чуваше нещо като лай.

— Кучета? Да не би да са пратили кучета по следите ни? — предположи Сади и се огледа нервно.

— Не са кучета, вълци са — поправи го Белгарат.

— Вълци ли? Да бягаме!

— Не се тревожи, Сади. Вълците не нападат хора.

— Не съм готов да пробвам, Белгарат! — простена евнухът. — Чувал съм доста страшнички неща за тях.

— Вярвай ми, познавам вълците. Това са само истории. Никой вълк с поне капчица самоуважение не би и помислил да се докосне до човешка плът. Вие останете тук и чакайте, аз ще ида да видя какво искат.

— Не го прави близо до конете, татко — напомни му Поулгара. — Знаеш как реагират на тези неща.

Той изръмжа и се упъти назад сред дърветата.

— Какво ще прави? — попита Сади.

— И да ти кажа, няма да повярваш — отговори му Силк.

Останаха да слушат далечното виене.

Най-после Белгарат се върна. Ругаеше като бесен.

— Какво има, татко? — посрещна го Поулгара.

— Някой ни разиграва. Никакви вълци няма.

— Белгарат — рече Сади, — чух звуците ясно.

— Това е защото има само звуци и нищо друго.

— Какво ги издава тогава?

— Вече ти казах: някой ни разиграва. Да продължим напред и да си отваряме очите на четири.

Отново тръгнаха напред, като загърбиха призрачния вой. Не след дълго, вече някъде отпред, се разнесе пронизителен рев.

— Какво беше пък това? — рече Дурник и посегна към брадвата си.

— Пак е някакъв абсурд. Уверявам те, пак е някакъв номер.

В гората пред тях нещо се полюшваше. Беше сиво и огромно.

— А какво тогава е това — простена Се’Недра.

— Просто слон, скъпа. Те живеят в джунглите на Гандахар по източния бряг на Малореа.

— Как се е озовал тук?

— Не е. Това е просто проекция. Татко беше прав — някой в тези гори има доста странно чувство за хумор.

— Точно така! И сега смятам да покажа на този комедиант точно какво мисля за работата му.

— Не, татко, остави това на мен. Ти си ядосан, а това те кара понякога да прекаляваш. Нека го направя аз.

— Поулгара! — викна той ядосано.

— Да, татко? — Погледът й бе твърд и спокоен.

Струваше му доста, за да се сдържи.

— Добре, Поул, просто бъди внимателна. Този шут може да има и някой друг трик в торбата си. Не искам да рискуваш.

— Знаеш, че винаги внимавам, татко.

Тя подкара коня си леко напред, докато изпревари с двайсетина метра спътниците си.

— Много хубав слон! — рече тя на няколко метра от люлеещата се заплашително сива фигура. — Дали имаш и нещо друго, което би желал да ни покажеш?

Последва дълга пауза, след която от гъсталака наблизо се чу дрезгав глас:

— Не ми изглеждаш особено развълнувана.

— Това е, защото си допуснал няколко грешки. На първо място ушите не са достатъчно големи, а освен това опашката е прекалено дълга.

— Краката и бивните обаче си ги бива — злобно отсече гласът. — Ей сега сама ще се убедиш в това.

Сивият колос се изправи на два крака и изрева, вдигайки хобота си нагоре. И в мига, в който краката му отново докоснаха земята, се втурна към Поулгара.

— Боже, колко досадно! — рече тя и небрежно махна с ръка.

Животното мигом изчезна.

— Е? — каза тя.

От дърветата пред нея се показа фигурата на висок слаб човек с безумно рошава брада и коса, в които имаше оплетени пръчки и иглички. Облечен беше в мръсна роба, а голите му крака бяха бели като на удавник. Коленете му бяха кокалести, а пищялите му бяха белязани от венозни кръвоизливи. Държеше тънка пръчка.

— Виждам, че имаш способности, жено! — промълви той с изпълнен с неизречена заплаха глас.

— Способности? Ти ли си отшелникът, за когото чувам напоследък?

— Може би. — В очите му пробягнаха лукави пламъчета. — А ти коя си?

— Гостенка. Ако позволиш да се изразя така.

— Не обичам гости. Тези гори са мои и не обичам да ме безпокоят.

— Това никак не е любезно. Не е зле да започнеш да се слушаш от време на време какви ги говориш.

Лицето му се изкриви от гняв.

— Не смей да ми казваш какво да правя. Аз съм Господ.

— Едва ли.

— Опитай тежестта на недоволството ми тогава!

Той вдигна пръчката си нагоре и на върха й припламна искра. Изведнъж от безплътния въздух изникна чудовище, което скочи право към Поулгара. Кожата му беше люспеста, а от зейналата паст стърчаха дълги зъби. Огромните лапи завършваха с остри като бръсначи нокти.