Дейвид Едингс - Пазителите на запада. Кралят на мургите

Сади бе прекарал деня с Вард и когато се върна, изражението му показваше раздразнение.

— Успя ли да изкопчиш нещо от него?

— Нищо, което човек да може да разбере. Тези хора май въобще не са в час. Единственото нещо, което, изглежда, ги интересува, е тяхната прословута „задача“. Вард не можа да ми каже в какво точно се състои тя, но събират сведения за нея, откакто свят светува.

С падането на здрача Дурник доведе Ерионд. Момчето носеше въдицата си през рамо и крачеше с провиснал нос.

— Къде е Тот? — попита Гарион.

— Каза, че имал някаква работа. — отговори Дурник, докато внимателно преглеждаше такъмите си. — Явно ми трябва по-малка кука — констатира той.

Докато Поулгара и Велвет се заеха с приготвянето на вечерята, Силк хвърли поглед към Гарион и предложи:

— Искаш ли да се поразтъпчем? Малко съм нервен.

Гарион не отговори.

Дребосъкът се изправи и го подкани отново:

— Ела с мен. Ако продължаваш да киснеш на този стол, ще пуснеш корени.

Гарион с недоумение последва приятеля си.

— Какво беше това изпълнение?

— Искам да разбера с какво се занимава Тот, а не искам Лизел да се мъкне с мен.

— Мислех, че я харесваш.

— Харесвам я, но започва да ми писва непрекъснато да надзърта през рамото ми. — Внезапно той спря. — Къде пък отиват тези?

И посочи колоната жители на селото, проточила се през ливадите чак до началото на гората.

— Ако искаш, можем да ги последваме — предложи Гарион.

— Добре. Давай.

Начело на групата, която се движеше към горната страна на гората, вървеше Вард. Тот, който се извисяваше над всички останали, крачеше до него. Гарион и Силк се приведоха във високата трева и скрити в нея, последваха колоната от разстояние.

Когато колоната стигна до гората, от дърветата излязоха няколко неясни силуета.

— Можеш ли да ги разпознаеш? — прошепна Гарион.

— Прекалено са далече, а е и много тъмно — отговори приятелят му. — Ще трябва да се приближим.

Запълзяха напред.

Тревата беше все още мокра от едноседмичната мъгла. Докато достигнат първите сенки на дърветата, двамата бяха мокри до кости.

— Това не ми харесва особено, Силк — прошепна недоволно Гарион.

— Спокойно, няма да се разтопиш — прошепна в отговор драснианецът. — Тези хора да не са с превръзки на очите?

— Изглежда, че да.

— Значи би трябвало да са ясновидци, така ли? Не видяхме такива в селото, следователно сигурно живеят нейде в гората. Я да видим дали не можем да се приближим още малко. Тези работи възбуждат любопитството ми.

Селяните запалиха факли и навлязоха още неколкостотин метра във влажната гора. Накрая спряха на една кръгла поляна, оградена от масивни каменни блокове, всеки по два човешки боя. Селяните се разположиха в пространството, обградено от тези камъни, и с факлите си образуваха правилен светещ кръг. В центъра му се събраха дванадесет от ясновидците с вързани очи и като се хванаха за ръце, образуваха вътрешен кръг. Непосредствено зад гърба на всеки от тях застана по един здрав мъжага. Това навярно бяха техните водачи и закрилници. Така поне предположи Гарион. В самия център стояха белокосият Вард и Тот.

Двамата приятели пропълзяха още по-напред.

Единственият звук, изпълващ поляната, беше пращенето на факлите. В следващия момент, отначало много тихо, но с ясно нарастваща сила, хората в кръга започнаха да пеят. В много отношения пеенето им напомняше на дисхармоничния химн на улгите.

Без да беше учил музика, Гарион прецени, че този вариант е по-стар и може би по-чист от оня, който огласяваше пещерите през последните пет хилядолетия. Това му даде да разбере пагубния ефект на времето върху улгоската версия. Този химн не беше адресиран към УЛ, а към някакъв друг, непознат бог и пеещите искаха от него да слезе при тях и да ги води и пази от злини — точно каквото се искаше и от УЛ.

В следващия момент нов звук се прибави към този на пеенето. Гарион не го чу, а по-скоро го почувства в съзнанието си. Беше позната въздишка, свидетелстваща, че хората от кръга пред него обединяват волите си за някаква обща цел. Под тайнствения акомпанимент на пеенето гласовете им се издигнаха към обсипаното със звезди небе.

Изведнъж насред кръга нещо просветна и се появи светещата проекция на Кайрадис, облечена със светли ленени одежди и с платнена превръзка през очите.

— Откъде пък се появи тя? — прошепна Силк.

— Всъщност тя не е там. Това е само нейният образ. Чуй!

— Добре дошла, о, света пророчице! — поздрави Бард светещия силует. — Предоволни сме, че милостиво отвърна на молбите ни.