Андреа Креймър - Нощна сянка

Беше ми трудно да дишам.

„Всичко е под контрол. Всичко е под контрол.“

— Съюзът. Новата глутница — отговорих.

Вече беше толкова близо, че можех да видя сребърните пръски в тъмносивите му очи.

Той кимна и се ухили още по-широко.

— И от кого зависи дали съюзът ще успее или ще се провали?

Сърцето ми биеше все по-лудешки.

— От нас!

— Точно така! — Той се изправи и аз отново можех да дишам. — Мислех си, че можем да направим нещо по този въпрос.

— Като например?

Видях как вратът и раменете му се напрегнаха и ме полазиха тръпки.

„Разтревожен е. Какво е в състояние да разтревожи Рен?“

— Можем да прекарваме повече време заедно. Да привлечем предаността на глутницата на своя, а не на тяхна страна — каза той. — Да убедим приятелите си да престанат да се мразят. Това може да накара Пазителите да се успокоят и да поохлабят каишката.

Задъвках долната си устна, обмисляйки думите му.

— Искаш да започнем да се подготвяме за съюза още отсега?

Той кимна.

— Да го направим постепенно. Така ще имат време да се приспособят, вместо да им се стовари като изневиделица през октомври. Мислех си, че можем да излизаме заедно.

— Да излизаме? Заедно? — прехапах устни, за да не избухна в смях.

— Не може да ни навреди — отвърна той тихо.

Напиращият в гърдите ми смях замря, когато осъзнах, че говори напълно сериозно.

„Освен ако преди това не си разкъсат гърлата.“

— Рисковано е.

— Да не искаш да кажеш, че не можеш да контролираш вълците си?

— Разбира се, че не искам да кажа нищо такова! — озъбих се аз. — Ще направят каквото им кажа.

— Значи не би трябвало да е проблем. Или греша?

Въздъхнах.

— Пазителите и с теб ли се захванаха?

Рен откъсна поглед от очите ми.

— Ефрон изрази известно притеснение относно моите… навици. Безпокои се да нямаш опасения по отношение на верността ми.

Рен предъвка последната дума, сякаш беше особено жилаво месо, и аз се превих от смях. За миг лицето му придоби наранено изражение.

— Така ти се пада, Ромео! — при тези думи насочих пръсти към гърдите му, сякаш държах пистолет. — Ако не беше син на Емил, кожата ти отдавна да виси над камината на бащата на някое момиче, чието сърце си разбил.

По устните на Рен пробяга коварна усмивка.

— Не си далеч от истината — съгласи се той и сложи ръка върху шкафчето, точно над рамото ми. — През последния месец Ефрон ни посещава всяка седмица.

По устните му все още играеше усмивка, ала очите му бяха разтревожени.

Уплашена, аз го сграбчих за ризата и го придърпах по-близо до себе си:

— Всяка седмица?

Той кимна и прокара пръсти през косата си с цвят на кафе.

— Не се учудвай, ако го видиш да се появява с пушка на съюза.

Усмихнах се, ала дъхът ми изведнъж спря, когато той се приведе към мен и устните му докоснаха ухото ми. Побързах да се отдръпна — Пазителите държаха изключително много на непорочността, дори и ако Рен не я вземаше на сериозно.

— Според мен се тревожат, че следващото поколение може да се разбунтува. Но аз никога няма да те изоставя пред олтара, Лили.

Ударих го в корема и моментално съжалих. Стомахът му беше като от желязо и аз побързах да отдръпна ръката си, като я разтърквах.

Пръстите му се сключиха около китката ми. По устните му все така играеше усмивка.

— Добро кроше.

— Благодаря, че забеляза — опитах се да изтръгна ръката си, ала хватката му беше прекалено здрава.

— Е, какво мислиш?

— За това, да излизаме заедно?

Не бях в състояние да срещна очите му. Беше прекалено близо. Усещах топлината на тялото му и от това ми ставаше горещо.

— Да.

Лицето му беше на сантиметри от моето. Миришеше на кожени дрехи и сандалово дърво.

— Може и да се получи — отвърнах, убедена, че всеки миг ще се разтопя върху вратичката на шкафчето. — Ще си помисля.

— Много добре — Рен се отдръпна и пусна ръката ми. — Доскоро, Лили.

Той се отдалечи с лека стъпка и смеейки се, потъна в тълпата.

Втурнах се към чина си тъкмо когато удари първият звънец. Откъм чина зад мен се разнесе неодобрителното цъкане на Брин.

— Разказвай!

— Беше интересно — отвърнах аз, докато сядах.

Господин Греъм се прокашля:

— Дами и господа, моля за минутка от скъпоценното ви време!

Изохках, когато усетих ноктите на Брин да се забиват в ръката ми.

— Какво има, Брин?

Очите й бяха приковани някъде напред. Врявата, която учениците вдигаха, утихна.

— Искрено съм ви задължен — разнесе се дрезгавият глас на господин Греъм. — Днес в „Маунтин Скул“ приветстваме нов ученик.