Андреа Креймър - Нощна сянка

Рен ми подаде една мензура.

— Е, помисли ли си?

— За какво? — попитах аз и като оставих мензурата на масата, посегнах към една стъкленица.

— За това, да излизаме заедно — отвърна той и обви ръка около кръста ми. — Или все още не си сигурна, че си в състояние да контролираш глутницата си?

Горещината ме връхлетя така мълниеносно, сякаш допирът му ме беше жигосал.

— Държа бутилка, пълна със солна киселина, Рен — казах, без да го поглеждам. — Не ме ядосвай. Знаеш, че не играеш по правилата.

Той се разсмя, ала свали ръката си. Когато приключих с измерването на опасната течност, поставих бутилката обратно на масата.

— Имам си други грижи — измърморих, като се ядосвах на себе си, задето ми се искаше отново да ме докосне.

— Жалко! — зъбите му се оголиха приятелски, отчасти предупредително.

— И защо? — облегнах се на масата аз.

— Защото щях да ти отправя единствена по рода си покана.

Той започна да пише в тетрадката си.

— Покана за какво? — надникнах над рамото му.

Както винаги, бележките му бяха съвършени, но на мен ми доставяше удоволствие да се преструвам, че се съмнявам в прилежността му. Потиснах желанието да издърпам химикалката от ръцете му и да го накарам да си я вземе насила, ако може.

По устните му заигра суха усмивка.

— Не мисля, че мога да ти окажа тази чест, ако имаш и най-малкото съмнение, че можем да общуваме миролюбиво.

Аз обаче не се оставих да ме провокира.

— Наистина ми е интересно, Рен. Какво искаше да ми предложиш?

В черните му очи, осеяни със сребърни пръски, припламна огън.

— Този петък Ефрон дава ВИП парти в един от клубовете си във Вейл. Дошъл е някакъв нов големец и както обикновено господарят ни се е заел да го „ухажва“. Смятаме да отидем. Ти също можеш да дойдеш. Вземи и глутницата си.

— Сериозно ли говориш? — зяпнах го аз.

— Нима бих те излъгал? — Той наклони глава на една страна и отвори широко очи, придавайки си престорено невинно изражение.

— И още как! — отвърнах аз и той избухна в смях.

Този път посегна към ръката ми, а аз не потръпнах, когато вплете пръсти в моите.

— Предложението ми си остава. Ти решаваш — с тези думи той отново се обърна към тетрадката и отдръпна ръката си от моята, оставяйки сърцето ми да бие лудешки.

— Кой клуб?

— „Едем“.

Стиснах зъби, за да не зяпна от изумление.

— Окей. Ще дойдем. Благодаря — опитах се да придам небрежно звучене на гласа си, макар че вече предвкусвах онова, което предстоеше.

Той дори не се опита да скрие усмивката си.

— Всички ще бъдете включени в списъка с гостите.

Прехапах устни.

— Какво има? — намръщи се Рен.

— Не съм съвсем сигурна за Ансел.

Рен сви рамене и като сграбчи ръба на масата, се приведе напред.

— Ако името му е в списъка, ще влезе.

Сложих ръце зад гърба си и преплетох пръсти, за да се сдържа да не протегна ръка и да докосна напрегнатите му мускули.

— Той е само на петнайсет — казах, извръщайки поглед от плавните линии на тялото му.

— Козет ще бъде там, а тя също е на петнайсет — той се приближи до мен. — Ще ти прости ли, ако не му позволиш да дойде?

— Най-вероятно — не. — Представих си възмутеното лице на Ансел, ако му кажех за партито и че той не е поканен.

— Името му ще бъде в списъка, но той си остава твой брат. Ти решаваш, Лили.

— Ще престанеш ли да ме наричаш така! — озъбих се аз.

— Никога.

— Ъ-ъ-ъ, здрасти! — разнесе се глас зад нас.

Рен сбърчи чело и аз се обърнах.

Новият ученик стоеше в края на масата.

„О, Господи!“

— Може ли да поговорим? — попита ме той.

— Защо? — отговорът ми беше остър като бръснач и много по-труден за изричане, отколкото би трябвало.

Искаше ми се да говоря с него, но беше невъзможно. И без да поглеждам към Рен, усещах учудването му от моята враждебност. Резкият ми тон го накара да се приближи и не бях сигурна дали това ме радва, или обижда. В крайна сметка, аз също бях алфа.

Шей премести поглед върху него и аз видях заплашителното изражение на Рен, отразено в очите на новия ученик. Никой човек не бе в състояние да издържи предупредителния поглед на един Страж, особено когато той е алфа. Почти ми стана жал за Шей.

— Забрави — промърмори той, като местеше нервно поглед между мен и Рен, който междувременно бе сложил ръка на кръста ми.

Инстинктите ми се бореха между желанието да махна пръстите на Рен от тялото си и облекчението, с което близостта му ме изпълваше. Наслаждавах се на нежния, но силен допир на ръцете му, ала се дразнех от собственическото му държание. Отправих му предизвикателен поглед, изпълнен с раздразнение. И тогава, тъкмо когато се обръщах към неканения ни гостенин, всичко ми се проясни. „Не така искам Шей да ме види.“