Андреа Креймър - Нощна сянка

Обърнах се напред, потръпвайки от болка, убедена, че острите нокти на Брин не може да не са ми смъкнали парченце кожа. Изведнъж замръзнах на мястото си, доловила уханието на пролет и слънце.

„Не може да бъде!“

Оказа се, че може.

До бюрото на господин Греъм, видимо смутен, стоеше момчето, което бях спасила преди по-малко от двайсет и четири часа.

— Това е Шеймъс Доран — продължи учителят ни и се усмихна широко на младежа, който очевидно се чувстваше много неловко.

— Просто Шей. Казват ми Шей — тихо каза той.

— Добре дошъл, Шей — погледът на господин Греъм обходи стаята и аз изтръпнах, когато го видях да се спира върху празния чин вдясно от мен. — Защо не седнеш до госпожица Тор?

Брин настоятелно риташе задната част на стола ми.

— Престани! — сопнах се, наполовина обърната към нея. — Какво искаш да направя?

— Каквото и да е! — тихо отвърна тя, а тревогата в гласа й беше очевидна.

Бях раздвоена между вълнението и ужаса от това, че го виждам отново. Ала дори да не бях в състояние да въведа ред в бъркотията от чувства, които ме връхлетяха, с едно бях наясно — разпознаеше ли ме, последствията щяха да бъдат пагубни. Опитах да се прикрия с пуснатата си коса.

„Защо нямам качулка точно когато ми трябва!“

Шей бавно се запъти към чина си и когато стигна до мястото, което му бяха определили, улови погледа ми. Очите ни се срещнаха само за миг, преди той да се извърне, ала у мен нямаше никакво съмнение. Беше ме познал. Боях се, и то с основание, ала в страха ми се прокрадваше задоволство. За броените секунди, през които очите ни се срещнаха, успях да видя истинско изумление. До този момент за него бях само сън, ала ето че изведнъж се бях превърнала в реалност. Раницата се изплъзна от ръцете му и няколко химикалки се търкулнаха на пода между неговия и моя чин. Преглътнах напиращия в гърдите ми стон и закрих лицето си с ръка; струваше ми се, че вътрешностите ми горят. Брин отново изрита стола ми, толкова силно, че той се плъзна напред.

Изпаднах в паника и се хвърлих към вратата. Господин Греъм неволно отстъпи назад, когато се втурнах към него.

— Коремът! — прошепнах аз. — Боли ме!

Господин Греъм се изчерви и побърза да ми даде бележка, че мога да изляза.

Затичах се към момичешката тоалетна. За щастие, вътре нямаше никого и аз се свлякох на пода, треперейки. Изведнъж вратата изскърца.

— Кал! — прошепна Брин и коленичи до мен.

„Предизвиках съдбата и сега тя си отмъщава. Трябваше да оставя мечката да го убие.“ Ала само при мисълта, че нещо може да нарани новия ученик, усещах, че се задушавам.

— Не може да е тук! — изрекох на глас.

— Знам — Брин се приближи още малко и ме прегърна. — Явно не е кой да е. Имам предвид, в света на човеците. Защо иначе ще идва тук чак сега? Това никога не се случва.

— О, Господи, Брин! — ахнах аз и свалих ръце от лицето си. — Ами ако Пазителите са научили?

Тя поклати глава.

— Не. Не са научили. Когато нещо не е наред, господарите ни се разправят с него. Незабавно. Ти си в безопасност.

— Имаш право — изправих се и отидох до мивките. — Не знаят нищо.

Улових погледа й в огледалото.

— Но кой може да е той?

— Най-вероятно синът на някой банкер или сенатор, също като останалите човеци, които изпращат децата си в нашето училище — предположи Брин. — С нищо не ни засяга.

„Как може да съм такава глупачка.“ Краката ми бяха омекнали. „Не мога да повярвам, че го спасих.“

— Сложи си малко. Пребледняла си като платно — Брин извади кутийка с руж и ми я подаде. — Никой не знае какво се е случило, освен нас тримата. А и на него сигурно му е трудно да повярва, че не си го е въобразил. Имам предвид, кой човек би го повярвал? Просто се преструвай, че нищо не се е случило.

— Окей.

Трябваше да преглътна ужаса, обзел ме, когато осъзнах, че всъщност искам да го видя. Припомних си допира на устните му върху ръката ми и потръпнах.

„Напрежението от наближаващия съюз си казва думата. Започвам да откачам!“

Реших да пропусна остатъка от часа, макар да знаех, че не е възможно вечно да се крия от Шей Доран. Като се имаше предвид, че в последния клас имаше по-малко от трийсет ученика, нямаше как да не го срещна в някой от другите часове.

Френски?

Не.

Биология за напреднали?

Не.

Органична химия?

Да.

Госпожица Форис каза на живия-по-моя-вина турист да се присъедини към двама от обикновените ученици. Усетил, че го наблюдавам, той се обърна и срещна погледа ми. Аз побързах да отклоня очи, макар че ми се искаше да продължа да го гледам. Вместо това се обърнах към Рен, който тъкмо подреждаше уредите и веществата, които щяха да ни трябват. Опитах се да насоча вниманието си към приготовленията за часа, ала с цялото си същество усещах любопитните погледи на новодошлия от другия край на лабораторията. Прехапах устни, за да не се усмихна. „Той също не може да откъсне очи от мен.“