Андреа Креймър: Вълче биле

Три пъти „ура“ за глутницата зад „Вълче биле“! Чарли Олсън, Ричард Пайн, Линдзи Блесинг и страхотният екип на „Инкуел Мениджмънт“ бяха безценни навигатори, които никога не допуснаха този кораб да се отклони от правилния курс. Без остроумието и мъдростта на Майкъл Грийн, временното ми пребиваване в света на книгоиздаването нямаше да бъде и наполовина толкова приятно. Със своята проницателност и набитото си око Джил Сантополо ловко придаде привлекателен вид на тази книга. Джил, благодаря ти за споделените приключения в писането и цирковия трапец! Всички от „Пенгуин Янг Рийдърс Груп“ ми станаха като второ семейство: Дон Уайсбърг, Дженифър Халър, Емили Ромеро, Ерин Демпси, Шанта Нюлин, Джаки Енгел, Линда Макарти, Катрина Дамкьолер, Фелиша Фрейзър, Скоти Боудич, Къртни Ууд, Ана Джарзаб, Джулия Джонсън и всички страхотни търговски представители. Благодаря ви за работата, която вършите, и за насърчението.

Тази книга е плод на безвъзмездните усилия на толкова много хора. Както винаги, благодаря на невероятната Лиза Дезроше за нейната критика. Да си писател има и още една хубава страна — сприятеляването с толкова много прекрасни автори: Синтия Лейтич Смит, Бека Фицпатрик и Кирстин Уайт — благодарна съм ви за добрината и ентусиазма. Благодаря и на родителите ми, които се вълнуват за книгите ми повече и от мен самата. На брат ми Гарт, задето не ми позволи да се откажа. Както и на Уил, който запали в мен огън, който никога няма да угасне.

В ушите ми отекваха крясъци, обгръщаше ме мрак.

Ужасна тежест притискаше гърдите ми и аз се борех за въздух, давейки се в собствената си кръв. Рязко си поех дъх и се надигнах, примигвайки, за да свикна със сумрака.

Крясъците спряха и стаята потъна в тишина. Преглътнах мъчително няколко пъти и се опитах да навлажня пресъхналата си уста. Отне ми няколко секунди, докато осъзная, че крясъците бяха идвали от мен, раздирайки до болка гърлото ми. Вдигнах ръце към гърдите си и прокарах пръсти по ризата си. Платът беше съвсем гладък, нямаше и следа от дупките, оставени от стрелите на арбалета. Макар да не виждах добре в сумрака, разбрах, че това не е моята риза или по-точно — че това не е пуловерът, който Шей ми беше заел и който носех в нощта, която промени всичко.

Порой от образи нахлу в съзнанието ми. Снежна покривка. Гора, потънала в мрак. Биене на барабани. Вълчи вой, който ме приканва да отида там, където ще се състои съюзът.

Съюзът. Кръвта се вледени във вените ми. Бях избягала от предначертаната си съдба.

Бях избягала от Рен. При мисълта за него сърцето ми се сви, ала когато отпуснах лице в ръцете си, образът му бе изместен от образа на момче, коленичило в гората, с вързани очи и ръце. Съвсем само.

Шей.

Докато ту изпадах в безсъзнание, ту отново се свестявах, чувах гласа му и усещах допира на ръката му върху бузата си. Какво се бе случило? Толкова дълго ме бе оставил сама в мрака… Все още бях сама. Ала къде?

Постепенно очите ми привикнаха със здрача в стаята. Бледи слънчеви лъчи, успели някак да разкъсат облаците, се процеждаха през цветните стъкла на прозорците по отсрещната стена и придаваха розов оттенък на мъждивите сенки. Огледах се наоколо, търсейки някакъв изход и вдясно от леглото, на около три-четири метра от себе си, видях висока дъбова врата.

Успях да успокоя дишането си, ала сърцето ми продължаваше да бие лудешки. Преметнах крака през ръба на леглото и предпазливо стъпих на пода. Изправих се с лекота и начаса усетих как мускулите ми се изопнаха, напрегнати и готови за всичко.

Наложеше ли се, можех да се бия и дори да убивам.

В този миг до ушите ми достигна тропот на тежки ботуши. Бравата се завъртя, вратата се отвори и на прага застана мъж, когото бях виждала само веднъж. Гъстата му коса бе с цвят на силно кафе, лицето му, със строги, издялани черти и няколкодневна прошарена брада, бе покрито с едва забележима мрежа от бръчици — позахабено, ала въпреки това привлекателно.

За последен път бях видяла това лице секунди преди собственикът му да ме цапардоса с дръжката на меча си. Кучешките ми зъби се изостриха, в гърлото ми се надигна ръмжене.