Андреа Креймър - Вълче биле

Бяхме стигнали до просторна галерия, от която можеше да се тръгне наляво или надясно. Наляво, там, където трябва да се намираше центърът на сградата, отвеждаше не коридор, а мраморен мост, до който се стигаше през стъклени врати. Проследих пътеката от дялан камък и онова, което видях, ме остави без дъх. Стените изчезваха, разкривайки огромен двор, който се простираше на поне петнайсет метра под моста.

„Монроу май не ме излъга за прозорците.“

Дворът беше пълен с… оранжерии и градини? Приличаха на градини, но в тях не растеше нищо. От друга страна, сега беше зима. Нали така? Колко дълго всъщност бях останала тук?

Вдигнах очи нагоре и видях, че за разлика от коридора, по който бяхме дошли, дворът няма покрив. От другата страна на стъклените врати ситни снежинки лениво се стелеха над тъмната пръст.

Някой сложи ръка на рамото ми и аз подскочих.

— Първо работата — усмихнато каза Монроу. — Обещавам, че по-късно ще те разведем наоколо.

— Добре — отвърнах, изчервявайки се леко.

Поехме надясно, като на мен не ми оставаше друго, освен да се надявам, че не съм имала твърде поразен вид, докато оглеждах сградата.

Този коридор бе доста по-широк от първия и, за разлика от него, бе съвършено прав. Имаше врати и от двете страни, както и солидна двукрила врата насреща ни. Когато стигнахме до нея, неволно ахнах — върху всяко от крилата беше вдълбан алхимическия символ за „земя“. Същият символ, с който върху страниците на „Войната на всички срещу всички“ бе отбелязана пещерата Халдис.

— Явно си е подготвила домашното — подхвърли Конър. — Сайлъс ще остане доволен.

Монроу и Итън не му обърнаха внимание, а аз прехапах устни, напомняйки си, че с нищо не бива да издавам какво се върти в главата ми. Ала всичките ми усилия отидоха на вятъра, когато Монроу отвори вратата и ние прекрачихме прага на просторно помещение, с една-единствена маса в средата. Кръгла и масивна, тя бе като извадена от някоя легенда за крал Артур. Стените бяха покрити с книги — стари и подвързани с кожа, досущ като онези, в които се бяхме ровили в имението „Роуан“. Приликата бе достатъчна, за да ме накара да настръхна.

С ъгълчето на окото си видях, че пред една от етажерките стоят двама души и тихичко разговарят, докато разглеждат заглавията на книгите. Един от тях бе някой, когото познавах. И обичах.

Наклонил глава на една страна, Шей слушаше какво му говори момичето до него. Тя изглеждаше на моите години и имаше влажни, кафяви очи, полузакрити от няколко кичура махагоновочерна коса, изплъзнали се от дебелия кок, пристегнат с метална шнола на тила й. За първи път виждах Търсач, който да не е въоръжен до зъби, ала въпреки това дрехите й, досущ като на останалите, имаха суров вид — протъркани кожени панталони, ботуши с дебели подметки и тясна туника от небоядисан лен. Всъщност, същите дрехи като онези, с които бях облечена и аз. От широкия колан, който опасваше хълбоците й, висяха два причудливи метални шипа. Нямах никаква представа за какво служат. Дълги около шейсетина сантиметра, те приличаха на тесни, сребърни траверси, заострени в единия край. В ръката си държеше няколко навити на руло листа, с които ритмично удряше по бедрото си.

Другата й ръка, забелязах аз и мигом настръхнах, почиваше върху рамото на Шей. Ревността ме сграбчи в железните си лапи и ме стисна в задушаваща прегръдка. Не исках никое друго момиче да го докосва. Той беше само мой.

Шей вдигна глава, сякаш бе доловил мислите ми, но когато се обърна, разбрах, че всъщност бе усетил миризмата ми и от това по гръбнака ми пробягаха тръпки. Втурнах се към него, хвърляйки заплашителен поглед на тъмнокосото момиче, докато минавах край него.

Кала! — възкликна Шей и протегна ръце към мен. — Добре ли си?

Сърцето ми биеше лудешки, едва си поемах дъх. Толкова се бях страхувала, че никога вече няма да го видя. Че никой от нас няма да преживее това изпитание.

Понечих да кимна, но в този миг краката ми се подкосиха. Шей обаче бе тук и обви ръце около кръста ми, преди да съм паднала. Вкопчих се в него — сега той бе също така силен, както и аз. С едната си ръка нежно ме притисна към гърдите си, ушите му докоснаха косата ми.

Шей. Поех дълбоко дъх и уханието му — ухание на пролет, топло и изпълнено с надежда като слънчевите лъчи, в които се къпеше стаята — нахлу в мен.

Зарових пръсти в косата му и притеглих лицето му към моето. Почувствах изненадата му, сладостна и ослепителна, когато го целунах. Сладостта отстъпи място на топлина, а после на изпепеляваща жар, когато устните му се плъзнаха по бузата ми.