Андреа Креймър - Вълче биле

— Кала — прошепна той, улавяйки крайчето на ухото ми между зъбите си — вълчи жест, който ме накара да заровя лице във врата му.

„Мой. Той е само мой.“

— Ужасно се измъчвах, че не мога да бъда с теб — каза той и лекичко се отдръпна, за да ме погледне. — Господи, страхотно е отново да те видя!

Конър подсвирна, а в очите на тъмнокосото момиче припламнаха дяволити искрици. Въпреки облекчението от това, че отново съм с Шей, не можех да не изругая вътрешно, задето бях допуснала тази моментна липса на предпазливост. Та ние не бяхме сами! Всяко наше движение се следеше. Шей ужасно ми беше липсвал, копнеех до болка да го докосна още от мига, в който го видях, ала не беше нужно Търсачите да го научават. Заповядах си да се стегна и се освободих от прегръдката му.

— Добре съм, Шей — казах, опитвайки се да не обръщам внимание на болезненото чувство за загуба, обзело ме, когато той ме пусна. — В общи линии. Малко съм объркана.

— Именно затова сме тук — обади се Монроу и пристъпи към нас. — Шей, ти си добре, нали?

— Сега вече — да.

Шей не сваляше очи от лицето ми и, без да обръща внимание на опитите ми да го задържа на разстояние, отново ме притисна до себе си.

— И аз се радвам, че Кала се оправи напълно — каза Монроу. — Щеше да е истинска трагедия, ако я бяхме изгубили.

Изсмях се рязко.

— Да ме изгубите? Ако не греша, той ме простреля — при тези думи хвърлих обвинителен поглед към Итън, който дори не трепна, а после отново се обърнах към Монроу. — А ти ме нокаутира с меча си.

Монроу кимна и се усмихна извинително.

— Трябваше да научим повече за теб, преди да се уверим, че би могла да бъдеш наш съюзник.

Изгледах го подозрително.

— Пък и сторихме всичко по силите си, за да се оправиш възможно най-бързо.

Шей изсумтя.

— Сякаш имам някакво доверие на вашите лечители!

Обърнах се, за да го погледна.

Лечители?

Спомените ми за времето между битката в „Роуан“ и пробуждането ми тази сутрин бяха в най-добрия случай объркани, а в най-лошия — ужасяващи. Нещо очевидно ме беше излекувало, ала изобщо не помнех кой се бе погрижил за раните ми.

Не знаех какво са ти сторили — отвърна Шей и изгледа сърдито Монроу, който сви рамене.

Стрелите я приспаха за известно време — обясни той. — Това им е предназначението. Нашите лечители се погрижиха да прочистят кръвта й от отровата им. Не би трябвало да има никакви странични ефекти.

Изревах и се опитах да отида при него. Всяка стъпка ми причиняваше нечовешка болка. Стрелите все още стърчаха от гърдите ми, кръвта в дробовете ми бавно ме задушаваше.

Когато стигнах до Шей, приех човешката си форма и като трових ръце в гъстата му козина, го разтърсих.

— Шей! Шей! — повиках го, усещайки как силата бавно ме напуска.

— Омагьосани стрели; надявам се, че ти харесва — разнесе се дрезгавият глас на Итън и когато се обърнах, видях, че е насочил арбалета си към мен. — Ти ли го превърна в един от вас?

Гърдите ми горяха, зрението ми бързо се замъгляваше. Кимнах и се свлякох на пода.

Усетих, че не ми достига въздух при спомена за това как стрелите потъват в тялото ми и вдигнах ръка към сърцето си. За известно време?

— Колко дълго? — прошепнах.

— Какво? — попита Шей, докато преплиташе пръсти в моите.

— Колко дълго бях в безсъзнание? Колко време мина, откакто напуснахме Вейл?

— Около седмица — отвърна Шей.

Седмица. На пръв поглед не изглеждаше чак толкова много, ала замислех ли се за всичко, което би могло да сполети глутницата ми за една седмица, за няколко часа дори, след като бягството ми беше разкрито, имах чувството, че е минала цяла вечност.

Ами Рен? Какво ли бяха сторили с него? Беше излъгал, за да можем двамата с Шей да се изплъзнем от преследващата ни глутница на Бейн, и изобщо не виждах как би могъл да скрие измяната си от Пазителите.

Усетил, че треперя, Шей ме прегърна още по-здраво, но в мислите си аз бях в обятията на друг.

Съвсем ясно чух гласа на Рен:

— Как да ти повярвам! Как да повярвам на всичко това! Какво друго ни остава? Нали затова сме на този свят.

— Това не означава, че е правилно. Знаеш, че никога не бих изоставила глутницата, ако имах избор — тихо казах аз. — Ала това е единственият начин да им помогна.

Очите му срещнаха моите, напрегнати и пълни с несигурност.

— Нямаме много време — продължих. — Как успя да изпревариш другите?

Той хвърли поглед натам, откъдето беше дошъл.