Андреа Креймър - Вълче биле

Развеселеното изражение на Ариадна се стопи.

— Нещо не е наред ли?

Поклатих глава. Не можех да говоря, искаше ми се земята да се разтвори под краката ми и да ме погълне. Струваше ми се, че чувам как Рен прошепва това име в ухото ми. Не можехме ли с Шей да се порадваме и на пет минути заедно, без да ни напомнят за единствения, който бе в състояние да ни раздели?

Шей отговори вместо мен, процеждайки думите през стиснати зъби:

— Просто имаше още някой, който я наричаше така.

Още някой. Сега вече не само чувах насмешливия шепот на Рен, ами виждах и лицето му. Спомних си как ме бе притеглил към себе си в нощта, когато избягах от Вейл. От церемонията, която трябваше да ни свърже завинаги. Беше ме целунал, умолявайки ме да остана. Къде ли бе сега? Беше излъгал, за да ни помогне да се измъкнем. Трудно ми бе дори да мисля за цената, която сигурно бе платил за лъжата си.

Вейл. Моят дом. Сърцето ми биеше така, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми, едва успявах да си поема дъх.

„Какво правя тук?“

Забих нокти в дланите си, борейки се да потисна ръмженето на вълка, който изгаряше от желание да се върне обратно при глутницата си и ме подтикваше да се нахвърля върху Търсачите.

Адна премести изпитателен поглед от мускулчето, което играеше по лицето на Шей, към мен.

— А! — каза тя, без да се опитва да скрие усмивката, плъзнала по устните й. — Някой друг. Разбирам.

В стаята се възцари неловко мълчание. Най-сетне Конър изпука кокалчетата на пръстите си и хвърли многозначителен поглед на Монроу.

— Значи ли това, че най-после ще престанем да се правим на надзиратели? Не че не беше вълнуващо, особено в сравнение със смъртоносните битки, на които ни пращаш обикновено.

— Млъкваш ли изобщо някога? — сопна му се Шей.

Жегна ме чувство за вина — знаех, че причината за лошото му настроение съм аз, не шегите на Конър. Дори и ако те започваха да стават леко дразнещи.

— Къде са ни добрите маниери? — каза Конър. — След като ти си Избраникът, трябва да правиш добро впечатление. Жалко, че тук не учим на етикет. Нали се сещаш — коя вилица за какво е, калиграфия, най-изисканият начин да изкормиш противника…

За миг ми се стори, че Шей ще му удари един.

— Достатъчно, Конър — макар и спокоен, в тона на Монроу се долавяха стоманени нотки. — Нека просто изчакаме Аника да дойде.

— Тук съм.

При тези думи една жена прекрачи прага. Беше облечена като останалите Търсачи, ала на врата си имаше железен медальон, оформен като роза на компас. Косата й, вдигната във венец от плитки, приличаше на царевична свила.

Придружаваше я друга жена, чиято външност можеше да бъде описана по един-единствен начин — свирепа. Гарвановочерната й коса бе подстригана съвсем късо, разкривайки сложна татуировка, изрисувана върху карамелената кожа на врата й. Лъскавите дръжки на ножовете, втъкнати в колана й, улавяха слънчевите лъчи и проблясваха като смъртоносни светлоотразители.

— Лидия! — Конър се втурна към новодошлите и сграбчи жената с татуировката в мечешка прегръдка.

— И аз се радвам да те видя, Конър — каза тя с нисък, дрезгав смях. — Как е Тес?

— Все още се дрънкат с Айзък — ухили се Конър. — Много й липсваш, разбира се.

Лидия отвърна на усмивката му.

— Ако не се случи нещо непредвидено, ще я видя само след няколко часа.

Конър сложи ръце на раменете й.

— Не очаквай кой знае какво събиране тази вечер.

— Ще съм доволна и на малко — отвърна тя.

Итън се приближи до двамата и като улови Лидия за лакътя, я обърна към себе си.

— Как си се издокарала само — подхвърли той и двамата допряха ръце по начин, който ми заприлича на ритуален поздрав.

— Чух, че сме имали много специални гости — каза Лидия и погледът й обходи стаята, спирайки се върху мен.

Тя кимна лекичко и аз едва не направих крачка назад от учудване. Това бе жест на… уважение. Два въпроса започнаха да се гонят из главата ми. За кого ме мислят тези хора? И какво искат от мен?

Лидия се поклони сковано на Монроу.

— Е, ще го бъде ли?

Монроу премести поглед от нея към мен.

— Все още не сме стигнали дотам.

Русокосата, строга на вид жена, се усмихна.

— Чудесно. Тъкмо няма да ни се налага да повтаряме — каза тя, след което ми даде знак да се приближа. — Кала, за мен е чест да се запознаем. Казвам се Аника.

— Благодаря.

Поех протегнатата й ръка, без изобщо да се учудвам от силното й ръкостискане. Всичко у тази жена — от плътния й, контраалтов глас до царственото й държание — излъчваше авторитет.