Андреа Креймър - Вълче биле

Колкото и да не ми се искаше, не можах да не потреперя, когато чух Шей да споменава съществата, които ни бяха преследвали из мрачните коридори на имението „Роуан“. Начинът, по който тътрузеха краката си и стенеха, празните им очи…

— Точно така. Сега обаче нямаме време да говорим за тях — каза Монроу и го погледна строго, преди отново да насочи вниманието си към мен. — Да се върнем на Стюарт. Ако знаеш нещо…

Кимнах, като се опитвах да не обръщам внимание на това, че едва успявах да си поема дъх.

— Какво се случи с нашите агенти, Кала? — попита Аника. — Трябва да знаем как са умрели, а източниците ни във Вейл не разполагат с никаква информация.

— Източници? — повторих намръщено, но изражението, появило се върху лицето на Монроу, тутакси прогони въпроса ми.

— Просто ни отговори.

В очите на Шей припламна тревога.

— Определено смятам, че трябва да им обясним по-подробно, за да придобият правилната представа.

Издърпах ръката си от неговата, готова да побягна или да се хвърля в атака, ако се наложи.

— Вече разполагат с всички необходими подробности, Шей. Аз съм Страж и те отлично знаят какво означава това.

— Мамка му! — промърмори Конър.

Двамата с Лидия се спогледаха и бавничко започнаха да се приближават към Итън, който ме наблюдаваше, наклонил глава на една страна с измамно невинен вид.

Адна хвърли изпитателен поглед към Конър.

— Какво?

Той поклати глава, за да я накара да замълчи, без да сваля очи от мен.

Преглътнах мъчително и започнах:

— Двамата с Шей бяхме пред клуба на Ефрон Бейн, когато вашите хора ни нападнаха.

Видях как Монроу стисна челюсти.

— Продължавай.

— Наредено ми беше да браня Шей. Убих един от тях на място.

— Стюарт — прошепна Лидия.

Тя и Конър стояха от двете страни на Итън като стражи.

— Свършихме ли с приказките вече? — тихо попита той.

— Овладей се — каза Аника. — Да спечелим войната — само това има значение. А на война винаги има жертви.

— Заради нея и останалите като нея — изплющя гласът на Итън.

— Погледни я, Итън. Тя е просто едно момиче — намеси се Монроу. — Спомни си какво говорихме. Стражите не са онова, което изглеждат. С помощта на Кала може да ги привлечем на наша страна.

Успокояващите думи на Монроу ме изненадаха. Не че ми харесваше особено да ме наричат „просто едно момиче“, но се радвах, че не жадува за отмъщение. За съжаление не всички в стаята споделяха чувствата му.

С разкривено от ярост лице, Итън свали арбалета от рамото си и се прицели в мен.

— Долу оръжието, Итън! — извика Аника.

Конър го изтръгна от ръцете му.

— Може би ще е най-добре да си тръгнеш.

— Как ли пък не — възрази Итън, без да го поглежда. — Какво стана с Кайл?

— Междувременно дойдоха още Стражи — отвърнах, а Шей застана пред мен, закривайки почти напълно Итън от погледа ми. — Казаха, че Пазителите го искали жив.

Итън кимна, вените по врата му пулсираха.

— И?

— Отведоха го при Ефрон Бейн за разпит.

Ужасът от онази нощ ме заля като вълна и аз затворих очи под напора на страшните спомени — похотливия поглед на Ефрон, докосването му, накарало ме да настръхна от погнуса. Чувството на омерзение бе изместено от нарастващ гняв.

„Нека само посмее отново да опита нещо такова! Този път няма да стоя и да му позволявам да прави каквото си иска.“

— Ти беше ли там?

— Да.

Струваше ми се, че пак съм в онзи кабинет и слушам виковете на Търсача, докато Рен стиска ръката ми. По тялото ми пробяга тръпка.

— Ти ли го разпитваше? — Итън изглеждаше спокоен. Прекалено спокоен.

— Не.

— Кой тогава?

— Достатъчно, Итън — прекъсна го Монроу. — Знаеш какво се е случило с Кайл. Нали го видяхме в „Роуан“. Всичко свърши. Опитай се да го приемеш.

Итън го изгледа свирепо.

— Мисля, че имам право да знам какво е станало с брат ми!

„Брат?“

Изведнъж всичко ми се изясни — и изпълнените с омраза погледи, които Итън ми отправяше, и вечната му потиснатост. Прониза ме болезнено състрадание. Прокашлях се, защото лицето на Ансел, изплувало внезапно пред очите ми, накара гърлото ми да се свие.

— Съжалявам, че си изгубил брат си. Аз също имам брат. Ако нещо се случи с него…

„Какво ли става с Ансел? И с Брин, която ми е по-близка и от сестра?“

Итън ме погледна с обезумели очи.

— Е, кажи ми…

— Призраци — изговорих на един дъх. — Винаги използват призраци за разпитите си.

— Призраци? — задавено повтори Итън. — Хвърлили са го на призраците?