— Кала — Монроу отново насочи вниманието си към мен. — И нашият, и твоят свят се променят по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Забрави всичко, което си мислиш, че знаеш за нас. Можем да си помогнем взаимно. Всички искаме едно и също.
Не отговорих, чудейки се какво ли искам аз според него.
— Ще дойдеш ли с нас? — попита той. — Ще изслушаш ли онова, което имам да ти кажа?
Откъснах очи от лицето му и се огледах наоколо. Нищо не ми бе познато. Побегнех ли, нямаше да имам представа къде отивам. Но пък можех да си отварям очите за някакъв път за бягство, докато следвах Монроу натам, накъдето ме водеше.
— Добре — казах най-сетне.
— Чудесно! — изсмя се Конър. — Никакви битки повече! Това сигурно означава, че сега сме първи приятели. Да го ознаменуваме с една прегръдка, а?
И той неприкрито изгледа гърдите ми.
— Та тя е вълчица! — сприхаво подхвърли Итън. — Това е извратено.
— Не и в този момент — отвърна Конър, без да отклонява погледа си, и дори направи няколко крачки към мен.
Когато се приближи, усетих мирис на кедрово дърво и теменужки, примесен с уханието на кафе. Тази миризма ми беше позната и ме накара да отскоча назад, оголила зъби. Нова вълна от неясни спомени се надигна в главата ми.
— Сигурен ли си, че е алфа? — попита Конър, притискайки ме още по-здраво, когато се размърдах. — На мен не ми изглежда толкова опасна.
— Ти да нямаш избирателна памет, глупако? — сопна се Итън. — Само защото сега е привлекателна блондинка, не означава, че вълкът в нея си е отишъл.
— Просто гледам на нещата от хубавата им страна, човече — разсмя се Конър. — Живея за момента. А точно в този момент държа едно страхотно момиче в прегръдките си .
— Престанете да говорите за нея така, сякаш не съм тук! — изрева Шей.
— О, ужас на ужасите! Май ядосах Негово величество — каза Конър. — Дали някога ще ми прости!
— Не предизвиквай момчето, Конър — намеси се Монроу. — Почти стигнахме мястото на срещата.
— Извинявай, малкия — подсмихна се Конър.
— Е, сега вече прекали! — изръмжа Шей.
Разнесе се тропот на крака.
— По-полека! — чух да казва Итън и го видях да застава пред мен. — Не мога да ти позволя да го направиш, хлапе.
— Достатъчно — отсече Монроу. — Ето го порталът. Влизайте.
Опитах се да помръдна и присвих очи, мъчейки се да видя къде съм. Въздухът сякаш засия, топлина измести студа. Ръцете на Конър се сключиха още по-здраво около мен и аз отново изгубих съзнание.
Докато гледах дяволитата усмивка на Конър, осъзнах, че съм я виждала и преди, колкото и неясен да беше споменът. Той отвърна на погледа ми, с очи, в които играеха пакостливи искрици. Свих ръка в юмрук, чудейки се дали щеше да ми достави по-голямо удоволствие да го ударя в стомаха или малко по-ниско. Ако искаше да избегне спречквания с мен, щеше да му се наложи да обуздава езика си в мое присъствие.
Монроу обаче ме изпревари.
— Престани, Конър. Дай й малко време, за да свикне с всичко това и с твоето изчанчено чувство за хумор.
— Слушам, сър! — Конър отдаде чест по войнишки, ала се смееше.
Недоумението ми се завърна. Итън изсумтя, без да сваля недоверчив поглед от мен, но остана на мястото си. Очевидно не се опитваха да ме провокират. Тъй като при предишните ни срещи неизменно бях правила всичко по силите си, за да ги убия, сега ми беше трудно да разбера странните им, безгрижни закачки. Кои бяха тези хора?
— Аника ни очаква в Тактическата зала — каза Монроу и се прокашля, мъчейки се да прикрие, макар и не особено успешно, собствения си смях. След това се обърна и пое по коридора. — Да вървим.
Буквално бях принудена да подтичвам, за да не изостана от него. Конър и Итън вървяха след нас, което все още ме караше да се чувствам неспокойна, и трябваше да повикам на помощ цялата си воля, за да не ги поглеждам през рамо час по час, ако не за друго, то за да изръмжа заплашително насреща им.
Колкото по-дълго вървяхме, толкова повече нарастваше объркването ми. Коридорът се извиваше дъгообразно и макар да минахме покрай много врати, не срещнахме нито един ъгъл или остър завой. Каквото и да бе това място, то очевидно бе кръгло и пълно със слънчева светлина, която ставаше все по-силна, докато утрото отстъпваше място на деня. Светлина, която блещукаше във въздуха и ме караше да примигвам. Дори стените искряха. Миниатюрни жили от пъстроцветни кристали набраздяваха мраморните стени и пода, същински реки от багри, които се сливаха с лъчите на слънцето и изпълваха коридора с фантастични дъги. Цялото ми внимание бе погълнато от омагьосващата игра на светлината, затова едва не се блъснах в Монроу, когато той най-неочаквано спря.
Читать дальше