Андреа Креймър - Вълче биле

— Кои везни?

— На войната. Ти можеш да сложиш нейния край.

Война. Самата дума бе достатъчна, за да накара кръвта ми да закипи. Доволна бях, че е така — от огъня, разлял се във вените ми, начаса се почувствах по-силна. Та нали бях обучена именно за да се бия в тази война.

— Искаме да се присъединиш към нас, Кала.

Едва го чувах, обгърната в облак от алена мъгла — мисли за насилието, погълнало толкова много от живота ми, изпълваха цялото ми същество.

Войната на магьосниците.

Служех на Пазителите в техните битки против Търсачите от деня, в който станах достатъчно голяма, за да разкъсвам месо със зъбите си. Ловувах заради тях. Убивах заради тях.

Погледът ми се спря върху Монроу. Бях убила негови хора. Как можеше да иска да се присъединя към тях?

Сякаш доловил моите съмнения, той се закова на място. Не каза нищо, просто сключи ръце зад гърба си, без да откъсва очи от мен, чакайки да проговоря.

Преглътнах, насилвайки се да звуча спокойно:

— Искате да се бия на ваша страна?

— Не само ти — също като мен, и той едва успяваше да овладее гласа си. Изглеждаше така, сякаш искаше да изпълни пространството между нас с мислите, които бушуваха в главата му. — Ала ти си особено важна, защото си алфа, водач по рождение. Именно от това се нуждаем. Именно от това се нуждаем открай време.

— Не разбирам.

Пламъкът, който гореше в очите му, бе едновременно плашещ и запленяващ.

— Стражите, Кала. Твоята глутница. Искаме да ги привлечеш на наша страна. Да се биете заедно с нас.

Подът сякаш пропадна под краката ми, стори ми се, че се сгромолясвам. Копнеех да му повярвам, защото не беше ли това същото, което се бях надявала да открия?

Начин да освободя глутницата си.

Да, точно това беше. Сърцето ми заби учестено само при мисълта да се върна във Вейл. Да открия останалите от глутницата. Отново да видя Рен. Да ги отведа далеч от Пазителите. Да им дам друг, по-добър живот.

Ала Търсачите бяха наши врагове… Трябваше много да внимавам, ако се споразумеех с тях. Реших да попресиля колебанието си.

— Не знам дали е възможно…

— Разбира се, че е възможно! — Монроу се хвърли към мен, сякаш искаше да сграбчи ръцете ми; в очите му се появи див блясък.

Аз отскочих и като приех вълчия си образ, щракнах с челюсти към пръстите му.

— Съжалявам — поклати глава той. — Има толкова много неща, които все още не знаеш.

Отстъпих назад. Прорязаното му от бръчки лице му придаваше изтерзания вид на човек, който крие безброй тайни.

— Никакви внезапни движения, Монроу — предупредих го и предпазливо пристъпих напред, протегнала ръка, за да му попреча отново да се хвърли към мен. — Успя да събудиш интереса ми, но не мисля, че осъзнаваш какво искаш от мен.

— Напротив — той извърна поглед, сякаш сепнат от собствените си думи. — Искам да рискуваш абсолютно всичко.

— И защо ми е да го правя? — попитах.

Ала всъщност вече знаех отговора. Бях заложила на карта всичко, което имах, за да спася Шей. И бих го направила отново, без да се замисля, ако това означаваше да се върна при своята глутница. Да ги спася.

Монроу направи крачка назад, освобождавайки пътя към отворената врата, и разпери ръце.

— Заради свободата.

Пристъпихме в просторен, добре осветен коридор и аз ахнах. Стените бяха издялани от лъскав мрамор, който отразяваше слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, и покриваше като с искрящо покривало всичко наоколо.

„Къде съм?“

Красотата, която ме заобикаляше, така ме порази, че за миг дори не забелязах, че с Монроу не сме сами.

— Внимавайте!

Подчертано мрачният глас ме накара да подскоча.

Обърнах се, потискайки с усилие желанието да приема вълчия си облик, сърдита, задето се бях оставила да ме изненадат по този начин. Желанието да се преобразя стана още по-голямо, когато разпознах онзи, който се бе обадил.

Итън. Два пъти се бяхме срещали… и сражавали. Първо в библиотеката, а след това — в имението „Роуан“. Оголих кучешките си зъби и свих юмрук пред гърдите си, без да откъсвам очи от него. Стрелите от арбалета му едва не ме бяха убили, преди Монроу да ме прати в безсъзнание с дръжката на меча си. Итън отвърна на погледа ми. Носът му все още бе леко изкривен от удара, с който Шей го бе строшил, ала вместо да загрозява суровата му привлекателност, това му придаваше още по-опасен вид. Мускулите ми потръпваха само като го гледах и едно-единствено помръдване на пръстите му към камата, висяща на кръста му, се оказа достатъчно.