Андреа Креймър: Нощна сянка

Той се закашля и примига няколко пъти, след което хвърли бърз поглед към майка ми.

— Извинявай, Кала. Предполагам, че не очаквах да вземеш думите на майка си толкова присърце.

Майка ми го изгледа гневно. Той се размърда в стола и отвори вестника си, „Денвър Поуст“.

— Изглеждаш просто прелестно.

— Прелестно? — гласът ми скочи с няколко октави, а кафето в ръката ми потрепери.

Ансел се задави с бисквитата, която ядеше, и посегна към чашата с портокалов сок.

Баща ми вдигна вестника пред лицето си, а майка ми ме потупа по ръката. Позволих си да я изгледам сърдито, преди да потъна в приятната омая на кофеина.

Останалата част от закуската мина в неловко мълчание. Татко четеше, мъчейки се да не поглежда нито към мен, нито към майка ми, докато тя час по час ми хвърляше окуражителни погледи, на които аз отвръщах с леденостудено изражение. Ансел не ни обръщаше никакво внимание и щастливо дъвчеше бисквитата си. Най-сетне изпих и последните глътки кафе.

— Да тръгваме, Ан.

Ансел скочи от стола, взе си якето и тръгна към гаража.

— Късмет, Кал — обади се баща ми, докато вървях след брат си, но аз не му отговорих.

Обикновено с нетърпение очаквах да отида на училище, ала днес изпитвах единствено ужас.

— Стивън! — майка ми повиши глас тъкмо когато прекрачвах прага и аз побързах да затръшна вратата след себе си.

— Може ли аз да карам? — попита Ансел с надежда в гласа.

— Не — отсякох и се насочих към шофьорското място на нашия джип.

Ансел сграбчи таблото, когато колата излетя на улицата сред свистене на гуми. Мирис на изгоряла гума изпълни купето. Когато засякох третата поредна кола, той ми хвърли сърдит поглед, все още мъчейки се да закопчае колана си.

— Само защото ти се иска да убиеш някого, понеже трябва да носиш чорапогащник, не означава, че това трябва да съм аз.

— Не нося чорапогащник — процедих през стиснати зъби и рязко извих кормилото, за да изпреваря поредната кола.

Ансел повдигна вежди.

— Така ли? Това не е ли непристойно или нещо такова?

Той се ухили насреща ми, ала свирепият поглед, който му хвърлих, го накара да се свие в седалката. Докато стигнем паркинга на „Маунтин Скул“, лицето му беше станало бяло като платно.

— Мисля, че на връщане ще се прибера с Мейсън — заяви той, затръшвайки вратата след себе си.

Когато забелязах, че кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от стискане на кормилото, си поех дълбоко дъх.

„Това са просто дрехи, Кал. Не е като да са те накарали да си сложиш силикон или нещо такова.“

Неволно потръпнах — да се надяваме, че на майка ми няма да й хрумне подобно нещо.

Брин се присъедини към мен, докато пресичах паркинга. При вида ми очите й се разшириха и тя ме огледа от горе до долу.

— Какво се е случило?

— Финес — изръмжах аз, без да забавям крачка.

— Ъ? — гъстите й, червеникавокафяви къдрици подскачаха около лицето й, докато тя се опитваше да не изостава.

— Очевидно от една алфа се очаква повече от това да се бори срещу Търсачите — поясних аз. — Поне според Лумин и майка ми.

— Значи Наоми пак се опитва да те преобрази по свой вкус? Не й е за първи път.

— Този път е сериозна — отвърнах аз и оправих колана на полата си, мечтаейки си да бях обута с дънки. — Също както и Лумин.

— В такъв случай май нямаш голям избор — сви рамене Брин, докато минавахме покрай подобните на бунгала общежития, от които се изсипваха обикновените ученици, с все още премрежени от сън очи.

— Благодаря за доверието — казах аз, отказвайки да се занимавам повече с полата — така или иначе не знаех как се очаква да ми стои.

Влязохме в училището, без да говорим, и се отправихме към дългата редица шкафчета на горните класове. Училищната миризма, която ме посрещаше всяка сутрин, днес беше различна. Острият, металически мирис от шкафчетата, парливата миризма на лакирания под, която рязко контрастираше със свежия дъх на кедровите греди по тавана — всичко това си беше същото, ала мириса на страх, който обикновено лъхаше от човеците, го нямаше.

Вместо него надушвах любопитство и изненада, странна реакция на онези ученици, които живееха в общежитията и които местните Пазители и Стражи грижливо държаха настрани. Единствените ни общи занимания бяха учебните часове. Погледите, които ме следваха, докато си проправях път между тълпата от ученици, изобщо не ми харесваха.

— Всички ли ме гледат? — попитах, мъчейки се да не звуча притеснено.

— Аха. Общо взето, всички гледат теб.